Андрей Слабаков

Нация от индивидуалисти

текст ПЕТЯ БАХАРОВА

фотография ВАЛЕНТИНА ПЕТРОВА

Кой друг, ако не Андрей Слабаков е най-подходящият контрапункт на всички останали коментатори в късното шоу на Big Brother 3 „Голямата уста”. Известният с радикалните си позиции по всички въпроси режисьор е една от основните фигури в нашумялото предаване, въпреки че, ако го попиташ, ще каже, че това не му е основната гордост в живота и кариерата.

Срещата на Playboy-екипа със Слабаков e на следващата сутрин след поредното му участие в “Голямата уста”. След 10-минутно лутане из тесните улички на Бояна и напътствията на няколко местни, зърваме брадатата и рошава физиономия на режисьора пред една от боянските порти.

Андрей ни посреща и приятелски подвиква на три местни песа, който са ни обсадили с лай. С радостно размахана опашка към нас се втурва и прекрасно черно-бяло хъски, на което Слабаков изкомандва: “Сибир, не скачай по хората”. След цялото това церемониално посрещане, режисьорът на “Вагнер” ни кани в къщата на своя тъст - писателя-хуморист Чавдар Шинов. “Със съпругата ми Ернестина и дъщеря ни живеем в “Младост”, уточнява пътьом той. – В момента обаче съм в къщата на тъщата. В учудващо добри отношения сме”.

Прекрасно окосената морави и цветята веднага се набиват на очи. “Озеленяването е мое дело, хвали се Андрей. - Много съм добър. С градинарство си изкарвах хляба в Италия преди да стана режисьор. Мога да присаждам цветя във всички сезони. Това лято, например, противно на правилата, преместих няколко кипариса и те се хванаха. Сибир, разкарай се оттук”.

После телеграфно обяснява, че в момента се опитва да довърши новия си игрален филм, но парите все не стигат. “Преди заглавието му беше “Неутрална зона”, сега – “Хиндемит”, разказва режисьорът. - Това е  австрийски композитор, който обаче няма нищо общо с този филм. Има тенденция филмите ми да носят имена на композитори, уточнява той, визирайки предишната си творба “Вагнер”. - Другото общо е, че и тази лента е комедия на абсурда”.

Докато Слабаков обяснява творческите си приумици, Сибир се шмугва между краката му, където точно в това време се гуши едно новородено пале. Носи гордото име Сержант. “Махайте се оттука, бе”, подвиква Андрей. Напечената ситуация охлажда жена му Ернестина, която измъква мъничето.

Андрей, известен си с твоите категорични и понякога крайни позиции по всякакви въпроси. Напоследък се прочу и като коментатор в късното издание на „Биг Брадър” “Голямата уста”.  Колко голяма е твоята уста?

Настина страшно много дрънкам.

Старите хора казват, че кухото най-много дрънчи...

Така е, общо взето. Но пък говоря какво си мисля. То може би не винаги е вярно и правилно, но предпочитам да казвам това, което мисля, а не непременно някакви адски умни нища. Не че говоря само глупости. Чат пат и аз се изтървавам и казвам по нещо умно.

Очевидно харесваш риалити шоуто, след като участваш в “Голямата уста”. С какво „Биг Брадър” възбужда интереса ти?

“Биг Брадър” е абсолютен телевизионен феномен. Това предаване дава възможност на някакви хора да се доказват. Масово хората отиват там не заради пари. Едни участват, за да доказват нещо на майка си или баща си, други на жена си, трети на комшиите, а четвърти – да доказват нещо на себе си. Феноменално в случая е, че има страшно много хора, които имат нещо да доказват. Виж колко много хора се явяват на кастингите и вероятно 10 пъти по толкова не са посмели да отидат, а са искали. Хората мечтаят да се реализират и това шоу им дава някаква възможност.

Не е ли прекалено елементарна подобна реализация? Участниците не си дават много зор, не бачкат, не се борят за кариери и т.н.

Как да не бачкат? Кой ще е този, който ще се остави три месеца да го снимат от сутрин до вечер как спи, как яде, как ходи до тоалетната и какво ли не още. Това си е жив затвор. Тези вътре правят адска жертва. Аз, например, не бих я направил. Мисля, че и ти не би я направила.

“Биг Брадър” е кофти вид затвор. Това не е нормалният, в който някакъв си ляга в килията, яде, спи и от време навреме го извеждат на разходка. Това е затвор, в който те наблюдават денонощно. На такъв се навиват определен тип хора. Участниците в шоуто не са представителна извадка на българското общество.

Някои твърдят, че наблюдавайки ставащото в къщата, зрителите си правели генерални изводи за живота и така се превъзпитавали. Смяташ ли че е така?

От това шоу могат да се направят доста генерални изводи за живота. И така можеш да видиш, че не е много хубаво до си простак, че няма да е зле, ако си добър с хората и т.н. Тоест, шоуто има някакви свои послания, зависи кой какво ще види и ще разтълкува.

Ти какви изводи за себе си правиш?

Открих, че в момента огромна част от жените са супер агресивни. Мъжете са значително по-скромни и кротки. В тази къща са събрани едни жени чудовища. Това може да се нарече масово явление. И дори вече може да се каже, че такива жени са представителна извадка сред българките. Откакто се появи еманципацията, те загубиха всичките си привилегии и голяма част от тях се превърнаха в чудовища. Жените станаха груби, защото основно понесоха тежестта на прехода в България.

Значи жените се оказват по-оцеляващи от мъжете.

Какви оцеляващи?

Едно момиче като Лиляна от “Биг Брадър”, например. Тя е красива, богата, има собствен салон за красота. Но цената, на която постига това, сигурно не е малка?

Някой те е излъгал, че тя е красива. Това, че има салон за красота, не значи че е красива. Това, че някой се е излъгал да й подари „Мерцедес”, а след това си го е взел, също не означава, че е първа красавица. За всеки влак си има пътници, предполагам, че и за влака на Лиляна има такива.

Моите естетически критерии се бунтуват, когато ми твърдиш, че тази жена е красива. Тя просто не е грозна. Друг е въпросът до каква степен тя вдъхва сексуални желания в един мъж. Според мен в никаква. Човек, който е в състояние да спи с нея, може да го направи и с табуретка.

Много си краен. Има в къщата обаче една жена, за която не можеш да отречеш, че е много красива. Палома имам предвид.

Да, тя е значително по-симпатична и изглежда значително по-добре от всички останали жени в шоуто. Стана ми много гот, когато в къщата надойдоха едни фолк певици (става дума за мисията на съквартирантите, в която трябваше да пеят чалга-дуети – бел.ред.) Появиха се някакви по бански и се оказа, че трите сестри от Благоевград имат значително по-добри фигури от тях. Да не казвам, че пееха и по-добре. Фолкпевиците бяха едни зловещи джуджета.

Прави ми също впечатление, че голяма част от жените в къщата са дебели и разплути. Но те не са представителна извадка за цялата нация, защото българките са най-хубавите на света. От опит ти го казвам.

Тази Диана, например, е убедена, че е адски сладка. Не може коремът ти да прелива като козунак, бе мойто момиче, и ти да си с такова самочувствие. Виж, всеки човек трябва да уважава себе си. След като сега Диана се е разплула, я си я представи след 10 години на какво ще прилича? Не може да си нахакаш татуировки навсякъде, защото не след дълго кожата увисва и жените се превръщат в татуирани бабички.

Аз разбирам някой стар морски вълк да си татуира тук-там някоя котва. Но нали разбираш, че девойките с татуирани мишчици и пеперуди на задниците в един момент започват да изглеждат безумно?

След като си толкова критичен към нежния пол в “Биг Брадър”, бъди такъв и към мъжете вътре.

Мъжете вътре са мухльовци в голямата си част, а останалата част - комплексари. Но пак повтарям, че тези хора не представляват като цяло българския народ. Както вече казах, “Биг Брадър” дава възможност на някакви хора да се изявят. Това шоу може да бъде полезно, ако този, който го гледа, мисли. Тоест, да осъзнае какво може и какво не бива да прави, да разбере, че не е толкова важно да има “Мерцедес, например. Да проумее елементарни неща като добро, толерантност и т.н. Това последното го казвам във връзка с педерастите.

Съквартирантите са толерантни към откровения гей Гаро и не особено към Пеньо-Пепи...

При Пепи ситуацията е по-натопорчена, защото самият той не се решил какъв е – мъж или жена. Как останалите тогава да го определят?

Убеден съм, че двамата в къщата, които си приличат като принцип на поведение и обърканост, са Пеньо и Тодор. Тодор не знае дали е духовно, или светско лице, което е супер генерално объркване. Май светското го влече повече.

Ще успее ли Тодор ще вкара ли в правия път “овцата” Палома?

Ама каква овца е тя? Той няма какво да я привлича към паството, ако това имаш предвид. Тя отдавна е привлечена, но не към това паство, а към едно друго. Момичето си е абсолютна професионалистка, върши си работата идеално. Предполагам, че до месец ще е в нечие друго легло. Аз нямам нищо против нея. Тя е симпатична, прибрана. Но ще стане интригантка, ако се събира с Гаро. Той, примерно, се държи като стара интригантка, но е интелигентен, което не е лошо. Защото на света няма по-лошо нещо от прост педераст.

Имаш ли фаворит сред брадърите?

Чак фаворит нямам, но Тодор ми е най-любопитен, защото води някаква вътрешна борба със себе си. Има обаче данни да стане безинтересен след време.

Харесвам готвачката Виолета, защото е първосигнална. Каквото си мисли, това казва. Не си прави скрити сметки. Освен това нейната най-голяма грижа е хората в къщата да не останат гладни, което означава, че е готин човек.

Като режисьор сигурно хвърляш по едно око и на “Сървайвър” по bTV. Добро ли е това риалити шоу според теб?

Кое му е риалити на “Сървайвър”? Това са едни хора насадени сред едни палми на Карибите. Най-много се забавлявам с това, че си говорят все едно няма никакви камери около тях. Категорично ти казвам, че камерите се намират на не повече от 1 метър от тях.  При положение, че има 40 души екип, не мога да разбера те какво имат да оцеляват. Ако някой от тях си убоде пръстчето, веднага ще притичат десетина души да го спасяват.

Това предаване наистина е много популярно в Щатите, но ние не сме толкова елементарна нация. Шоуто е някакъв вид “Бързи, смели, сръчни”, само че не за пионерчета, а за по-отраснали. Щеше да е много по-интересно, ако го бяха снимали в България. Защото и баба знае да оцелява, когато има кокосови орехи. Я ги пусни тези смелчаци из някоя от нашите планини, да ги питам какво ще ядат.

Правим това интервю, докато върви кандидат-президентската кампания. Би ли работил за каузата на някой политик или партия?

Как ще работя за политиците, та аз не ги харесвам. Във всяка партия има по някой свестен, но за съжаление обграден от хиляди кофти. Въобще партиите са ми странни организации. Иначе съм готов да поддържам някакви частични мероприятия, ако те ми се виждат смислени - без значение коя партия ги организира.

С баща ти Петър Слабаков бистрите ли политически теми?

Караме се непрекъснато. Баща ми е станал по-краен и от мен и вече не харесва никого в политиката. Смята, че всички са крадци, лъжци и престъпници, което не е много далеч от истината.

Аз все пак намирам, че някои стават. Тоест, вече съм по-обективен, докато преди беше обратното.

Но това е демокрацията.

Демокрацията обаче позволява когато хората са недоволни от управляващите, да протестират свободно...

Ние сме нация, която не подлежи на организация, затова и трудно организираме протести. Индивидуалисти сме, а не някакво стадо като американците.

Да, но след като масово хората мръзнат цяла зима и пак плащат кошмарно високо парно, защо си траят?

Защото на нашите майки и бащи трудно им увират главите. И когато се намери все пак някой да им каже, че не трябва да си плащат парното, защото ги крадат, те се страхуват, че ще им вземат апартамента, примерно. Това е безнадеждното мислене, че нищо не може да се направи. А може. Един политик пуска кокала, когато му избиеш зъбите. В момента, в който излезем на улицата, всички политици ще се насерат от ужас. Другото, което можем да направим, е да не гласуваме, но всички до един. Много поздрави на всички фашаги и долни сталинисти, които ни убеждават, че наш граждански дълг е да гласуваме. Никой не може да ми отнеме правото да не гласувам. Нямам намерение да си давам на някого гласа, след като не ме кефи.

По времето на Тодор Живков беше значително по-демократично, защото там имаше две възможности – или гласуваш за него, или не гласуваш за него. В подобно гласуване много по-добре можеш да изразиш своята гражданска позиция. Сега ми разправят, че ако аз не дам своя вот, гласът ми ще бъде преразпределен другаде. Какво демократично има в това? Как така моят глас, който аз не съм дал, ще го преразпределят?

Смяташ ли, че Европа ще ни стегне каиша, след като ни присъедини към себе си на 1 януари?

Съществува тази вероятност. Проблемът е, че по-скоро ние ще разрушим ЕС. Политиците ни треперят да не стане някой сакътлък с ЕС, но не защото са много загрижени за народа, а защото ще им дръпнат кокала, ако не влезем. В България има странното разделение на държава, която се разбира така – група политици крадат, и останалите. В този смисъл българският народ е прав, като иска да прекара държавата, защото тя така го прекарва, както той - народът, никога не може да го направи. Тъпото е, че реално ние сами се прекарваме, защото държавата води дела срещу нас и то с нашите пари, влезли в хазната й от нашите данъци. Много ми е смешно, когато някой каже, че ще осъди държавата. Реално ще води дело срещу самия себе си.

Какво се случи с българина през последните 16 години според теб?

Българинът започва да става все по-зле възпитан, изпрострява, съсипа си образованието. В това отношение положението е зловещо. Моята дъщеря е в четвърти клас и твърдя, че учебниците на децата се пишат от неграмотни кретени, които просто искат да изкарат едни пари. Учебниците са страшни за четене, да не говорим колко тежки за носене са. Онзи ден мерих раницата на дъщеря ми и тя тежеше 12 килограма.

Ако разсъждаваме по-глобално, при социализма се събуждаше обща съпротива към системата и това сплотяваше хората. В момента всеки дърпа чергата към себе си, гледа да изкара 5 лева и не знае около какво да се обедини. Това се нарича подмяна на ценностната система. Изведнъж се появиха странните евро-атлантически ценности, които никога не бях чувал през живота си. Има обаче общочовешки ценности и други не съществуват. Както няма стар и нов морал, а просто морал. Та тези странни евро-атлантически ценности се въртят само около пари.

Приемам обаче, че всичко това е период, който ще отмине след време. В държавата ще се обособят групи хора. Едни, които ще мислят и други, които само ще плюскат. Естествено, тези, които мислят, рано или късно ще станат определящи за държавата, а другите ще се обособят в тълпа, която само пие, яде и сере.

А дотогава народът какво да прави?

Да приемем, че излезем на улицата и свалим управляващите. На тяхно място ще дойдат други, които след 3 години ще са точно толкова корумпирани, колкото сегашните. Въпросът е не да сваляме и качваме политици и правителства, а да ги наплашим. Ти отиваш, удряш по масата и те се подмокрят. Липсата на гражданско общество е огромна у нас. Непрекъснато чакаме някой нещо да свърши вместо нас.

Има ли нещо в обществено-политическият живот, което те подтиска?

Много подтиснат се чувствам, когато по телевизията видя поредния зов за помощ. Това просене на пари от роднините на болни деца ме ужасява. Не знам по света да съществува такава практика. Има много по-безболезнен и по-малко унизителен начин за събиране на пари за животоспасяващи операции. Просто не сменяш колите на парламента. Или още по-идеалния вариант – продаваш мерцедесите и беемветата на парламента. Купуваш на депутатите по едно Жигули и ето ти пари за чернодробни трансплантации за целия Балкански регион. Идеалният вариант за мен е парламентът да се закрие и ще видиш тогава колко пари за всеки ще има.

Прекалено политически стана разговорът ни. Съвсем забравихме българската култура и кино, чийто представител си ти. На какво дередже според теб е вашата гилдия?

Забелязва се отпушване. Някакви български филми отиват на някакви международни фестивали и получават някакви награди. Тези награди са нещо хубаво, но да не забравяме, че българските филми трябва и да се разпространяват. И това е най-големият проблем.

Да не говорим, че новото българско кино изобщо не се рекламира, тъй като няма пари. Бюджетите едва стигат да се направи самият филм.

Толкова тъпи американски филми гледаме, просто защото някой те е напомпал с реклама за него. А у нас хората трябва да хвърлят боб, та да разберат, че някой български режисьор е направил филм.

Проблемът със сценаристите в България също е изключително голям. Тези, които горе долу стават, работят за телевизията, защото трябва да ядат. За да се пишат филмови сценарии, човек трябва да се занимава само с това, а няма как да стане.

И другият огромен проблем е, че заради ограничените пари се правят едни и същи филми, като жанр. Дори един нормален екшън не можеш да снимаш, защото трябва да счупиш минимум две или три коли.

Искам да видя лоби в парламента, което да защитава българската култура, не френската или американската.

Не можете да се оплачете сега, защото министърът на културата Стефан Данаилов е кинаджия?

То затова нещата в бг киното леко мръднаха. Не знам дали знаеш, но културата не е приоритет на нито едно правителство от 1989 година насам, защото ни управляват тъпанари. И не защото няма пари в културата, има, но няма как да ги откраднат. И само ми надуват главата с тази Европа, а там културата е постоянен приоритет. Не нашите домати или бройлери ще ни отличат от останалите, а културата.

Безпощаден си в критиките. Такъв ли си и в любовта?

По принцип съм традиционалист. Искам жените да са жени и мъжете мъже. Освен това харесвам българките и гарантирам, че са най-хубавите. Който ти каже, че има хубави французойки, италианки или подобни, да вземе да се гръмне. В това отношение съм краен националист.

Да не си привърженик на “Атака”?

Не, значително по-краен съм. Не обичам хора, които правят компромиси и са толкова консервативни, какъвто е Волен Сидеров и хората тези около него. Аз, например, искам България в реални граници – от река Днепър до река Тиса, а от Гърция два града държави да ни останат – Атина и Спарта.

MAHMUR DAY

Спомени от най-новия официален празник

(статия на Валери Найденов в Playboy #56, ноември 2006)

Най-сетне българският мъж да намаже нещо от прехода – 2 януари става официален празник. Защо обаче еднократно, след като махмурлукът след Нова година е ежегоден? А и кой някога е работил на втори?

Когато преди около сто години бях студент, веднъж отидох на изпит точно на 2 януари сутринта в девет. Изпитът бе по педагогика или нещо подобно – не си спомням даже как се казваше. Както и да е. Аз естествено не бях ходил на лекции, не бях чел учебника, изобщо не знаех нищо, на това отгоре не бях спал и в главата ми цъфтяха новогодишни еделвайси.

По стълбището един колега от курса слизаше насреща ми ухилен като сгоден циганин. „Като те гледам, май си ударил шестицата – поздравих го аз. – Я си дай пищовите, че бъкел не знам!”

Човекът ми пъхна в ръцете купчина ситно изписани листа и хукна да се черпи в „Грозд”, където вече го чакали две първокурснички, а аз смело влязох в аудиторията и дръпнах билетчето с въпросите. Седнах на банката и се опитах да потърся съответното листче, но уви – нищо не се чете! Хем ситно, хем неразбираемо. Както ровех с треперещи пръсти, неизбежното стана – изпуснах пищовете и те се пръснаха по пода край мен и наоколо. Гмурнах се под банката започнах да събирам, опитвайки се нещо все пак да вникна в йероглифите.

„Колега, както правите там отдолу!” – гръмна строгият глас на преподавателя, доколкото си спомням доцент. Тогава професор трудно се ставаше. „Ами събирам си пищовите!” – отговорих аз, залагайки на чувството му за хумор. От тогава знам, че втори януари не е ден за шегички. След 5 секунди доцентът застана над мен. След 10 секунди бях вече на катедрата, виновно потопил очи. 

Доцентът се опита да разчете китайските сигли в листчетата: „Нараств. недов. на трудещ. се... кви са тия глупости... ант. противо-р. м-у евр. държави... курс към обединен. на прогр. сили... абе младежо, ти сигурен ли си, че не си още къркан?”

Оказа се,  пищовите не са по педагогика, а по История на БКП. Имаше един такъв предмет, неизбежен като смъртта. Човек се ражда, жени се, взема си изпита по БКП, развежда се, умира. Или обратното, първо взема БКП, а после се жени и развежда. Или първо се жени, развежда, пък чак тогава БКП. Някои се женеха и развеждаха по три пъти, други пък по три пъти ги късаха на БКП, не бе лесно при тоталитаризма ви казвам. Иначе предметът е семпъл, но има и някои капани. Ако случайно те захапят на тема БСДП (т.с.) и Балканската федерация, няма мърдане. В един учебник пише едно, в друг точно обратното, а преподавателят адски държи на нещо трето и веднага пише двойката. Та колегата два пъти хлътнал в Балканската федерация и доцентът се заял все за това да го пита. На третия път колегата избрал една по-широка трактовка, но оня го отрязал накъсо: „Стига, не мога да слушам глупости баш на 2 януари! Ще ми се пръсне мозъкът! Я си дай книжката!”  И му завъртял една махмурлийска четворка.

Както и да е, ето ме и мен, заловен с пищови баш на 2 януари от доцент фундаменталист. Стана голям гювеч. Дойде една жена от канцеларията, отвори някаква голяма тетрадка и започна да ми търси името. Търси, търси и накрая заяви категорично: „Тоя не е тук!” Как така не е тук, хвана се за главата доцентът. „Тук нали е изпит по педагогия?” Точно така. „Е, този студент ще учи педагогия догодина, а сега трябва да се яви по теория на литературата, но в друга аудитория” – разясни жената.

„Теб да не са те ударили с паве по главата? – обърна се към мен доцентът. - Всякакви бях виждал, ама такъв, да ми цъфне по педагогия с пищови по БКП, когато всъщност трябва е на теория на литературата - те такова чудо не бях виждал! Няма такова животно! Я си вземай книжката и ми се махай, че ме цепи още...”

Взех си студентската книжка и отидох да осмисля преживяното в „Грозд”. Там какво да видя – в книжката се мъдри четворка по педагогия!  Явно човекът е нанесъл четворката предварително, а после забравил да я задраска защото втори януари не прощава и на доцентите...

Поуката е, че не е толкова фатално да се явиш на чужд изпит с чужди пищови, като Неделчо Беронов например. А втори януари трябва да бъде постоянен празник на цяла Европа. На английски - Hangover Day. На нашенски –Махмур Ден. Денят, в който България мина изпита точно както едно време аз минах по педагогика. Какво толкова? Втори януари е празникът на „кой ти гледа”, „хич да не ти пука” и „карай да върви...”

Да увеличаваме ли членовете?

Изборите отминаха, но не и актуалният въпрос за членската маса. Разбира се, сериозно списание като Playboy винаги търси друг ракурс към проблема

КИРИЛ БАРОВ

(статия от Playboy Forum #56, Ноември 2006)

Не знам как е с вас, но на мен всеки ден по десетина пъти ми предлагат да си уголемя члена. Което ме поставя в доста идиотско положение. Как ли са разбрали копелетата, че не нося в гащите някакво изротично чудовище, с което мога да строша масата, ако я тресна в ерекция? В имейлите, които се роят на електронния ми адрес, нонстоп ми намекват, че средно надарена пинюга като мен може да стане истински полов атлет. “Ще чукаш човече, като истинска порно звезда” – уверяват ме спам съобщенията. Хайде, то да е само шибането – иди-дойди. Но фирмите, предлагаща медикаментозно увеличение на мъжествеността, гарантират, че ще тръгна под слънцето със самочувствието на другата порода мъже – на хуестите мачовци, на които не им стигат и две шепи, за да обхванат топора си. Ще си кажете – каква е ползата да лапаш като луд таблетки, след като едва ли някой ще надникне в слипа ти, за да установи 6-сантиметровото ти избуяване. Няма да тръгнеш да го носиш на рамо, за да видят всички колко си го уголемил!

Но точно тук се оказва, че най-много грешат хората със средностатистическа екипировка. Жените, първи фенки на макси-боздуганите, усещали като хиени кой мъжкар е с екстра лардж кересте и кой с пишок-мъниче. И то без обезателно да се вторачват в пакета му, а по поведението, по “езика на тялото”, както е модерно да се казва.

За хората, решили да си отгледат парижка франзела в гащите, има една добра и една лоша новина. Добрата е, че няма нужда да лягате под скалпела. Само за някакви си стотина долара ви пращат таблетки на билкова основа, които ще накарат малкия ви палавник да набъбне като българо-съветската дружба в конгресна година. Лошата новина е, че това няма да стане веднага, а ще го натопорчите видимо едва след половин година. Но дали новите габарити ще ви направят по-щастливи?

Повечето мъжкари със сигурност ще се изкефят. Защото статистически било доказано, че човешката пишка била доста мижава по природа и средноаритметичният й размер достигал скромните 15.2 сантиметра, колкото чини и един корнишон тази есен. Само не се литкайте по порно филмите, където безхаберни юнаци вадят вурстове до лакътя и с мъка ги натъпкват меки в отверстията на пъшкащите партньорки. Все едно да си помислите, че след като сте видели по MTV да дават рапър, заснет в 10-метрова кола, всички негра от гетото да карат лимузини.

Така че обикновеният мъж, освен при щастливи изключения, винаги ще ви каже, че има нужда от пенисово уголемяване. Но дали върши работа при секса големият член? Та кой не е чувал култовата максима “Размерът има значение”, ще попитате.

Ала сексолозите твърдят точно обратното. Засега няма знак за равенство между по-голямата членска маса и качественият секс. Едрият питон безспорно действа на въображението, но едва ли е по-трудолюбив труженик от малкия си събрат. В случая ситуацията е като при обзавеждането – всеки иска да си купи голям телевизор, голям гардероб или голям хладилник, без да прави сметка с какво ще ги напълни и дали наистина му трябват толкова грамадни.

Всяка опитна любовчийка ще ви каже, че най-добрият секс се получава не с големи и трудни за втвърдяване мамули, а със средни, дори маломерни морковляци, способни да рутят дълго, без да губят коравината си. Да не говорим, че повечето дами чувстват известен дискомфорт, когато ги проникне някой едър алабаш. Имах навремето едно гадже, което се беше любило с такъв Мунчо и като го попитах как е минала работата, то ми каза – “То не беше истински секс, а нещо като кормене на толстолоб!” Аз, разбира се, не й повярвах, защото ми е известна склонността на жените да омаловажават предишните си текове и да възвеличават твоя, само и само да си изпросят по милост венчавка. Но това е друга тема.

ВАНЯ ЩЕРЕВА

(статия от рубриката Форум на списание Playboy, #46, януари 2006)

Китайката пита може ли. Китайката се страхува.

Цялата тази история се основава на страха на Китайката. Иначе нямаше да се случи.

Някога, когато бях на 19, наточена руса витизчийка, срещнах един много висок човек. Той беше забавен, мил и ме гледаше подкупно. Всеки ден идваше в кафето на ВИТИЗ и обираше вниманието върху себе си. Всеки ден - нов виц - нови овации. Още се чудя дали тогавашните нафукани проекто-актьорчета не го мразеха. Или просто го обожаваха. Той беше по-атрактивен от тях. И никой не можеше да го оспори. Наблюдавах го и се чудех откъде това самочуствие... Все едно аз да ходя в кафето на Консерваторията и да пея арии пред оперните певци... Изключено.

Сближихме се по някакъв начин с господин Атракция и се започна с всекидневните купони. Основно deja-vu от тогава - късен следобед, аз и той на Попа, преджобваме се и правим партия за бутилка ракия. После у тях, многото му съквартиранти, още повечето му приятели (какво ли става с тях сега?) и уличното куче, което пееше, когато му засвириш на флейта. Господин Атракция го беше обучил. Умееше да дресира дори и уличните кучета, какво оставаше за нас... Имаше лека химия между мен и него, но аз все още си падах по лъскави опаковки, а той не беше облечен в такава. Тръгвах си от поредния купон, беше зима, снегове, аз далече-чак до Бъкстон, ще те изпратя, каза. Добре, казах. Облече шубичката и тръгнахме пеша. Защо си взимаш и виолата с теб, попитах. За всеки случай, каза той, утре рано съм на записи в радиото. Нямаше да стане неговата. Само аз го знаех обаче. След дългия зимен преход с Дългия, стигнахме до панелния Бъкстонски блок, беше вече близо 3, лека нощ, казах, благодаря, че ме изпрати, е няма ли да ме поканиш вътре, няма, няма, не сме се уговаряли така. Е, добре, аз ще спя тогава тука на черджето, каза. Усмихнах се и затворих вратата отвътре. Не знам какво ме накара след около 10 мин. да я отворя отново, някакъв демонстративен шум, вероятно, не помня. Помня само гледката. Дълго тяло, сгънато на две, гушнало виолката, смирено полегнало на цимента като куче “куча марка”. Поредната му чаровна шегичка, помислих си. Абе, Славчо, какви сега ги вършиш, стани веднага, ще настинеш... Няма, заинати се той, тука ще спя. И ме погледна жално. Страшен актьор, казах ви. Убедих до влезе вътре, имах само едно легло, достатъчно широко, но все пак-рисково. Добре, че мама беше настягала в багажа повечко родопски одеала. Постлах му едно за отдолу, в другия край на стаята, той покорно си легна, завих го с другото и така.

Не знам кога всъщност станахме много близки, дали преди или след този случай. Но едно беше сигурно- Слави беше един от най-любимите ми хора и когато ми беше тъжно от поредната нещастна любов, все при него се спасявах. Вдъхваше ми увереност и сила, въпреки, че самият той беше слаб и неуверен. После дойде период на негова разтърсваща връзка с моя приятелка, ходех по срещи ту с нея, ту с него, и двамата ми плачеха на рамото, ама тя защо така, ама той защо...

Те се разделиха, ние се разделихме...всеки нанякъде, тя в някакъв театър, той в Ку-ку, аз-наникъде.

Нямах квартира и една дизайнерка ме прибра. Ползваше ме за модел. Снимаше ме за дипляните си и после водеше мъже в къщи на запивки. В една такава вечер дойде един мустакат чичко, видя ме още от вратата, огледа ме подробно и каза: ”Харесва ми. Взимам я.” Въпросително се обърнах към дизайнерката, тя ме сръга изпод масата и ми даде знак да й помогна за нещо в кухнята, където шепнешком ме наруга: ”Знаеш ли колко е богат? Отивай с него да си уредиш живота...” Що не си ебете майката сводническа, казах си и избягах. Не помня къде отидох за нощта, но помня ясно другия ден. Почти плачех във фоаето на Витиз, безпомощна такава, когато дойде Слави. Разтревожи се от вида ми, а когато му разказах побесня. Веднага намери транспорт, отидохме до кучката, събра ми багажа и ме нанесе в неговата квартира. Пак беше голяма, и пълна със съквартиранти. Имаше и свободна стаичка за мен-най-скапаната в този апартамент, но тук нямаше да идват гадни чичковци. Първата точка от спасяването на малката провинциалистка беше отметната. Сега оставаше да се измисли как да изкарвам пари. Какво можеш да правиш, попита ме моят спасител. Да шия мога. И му показах снимки на ушити и вече продадени от мен дрехи. Чудесно, имам едни приятели с финансова къща, аз пари нямам, но ще ти стана гарант, направи проекто-бюджет, колко трябват за шивашки бизнес. Бях твърде глупава и скромна тогава. Сега вече не съм глупава, но с исканията и до ден днешен не се справям. Той осигури скромната сума, която поисках, с част от парите ми предплати квартира в Люлин, с друга част купихме машина, с която до ден днешен си изкарвам парите, и с малкия остатък- около 20-тина метра плат. Чавка и на втора точка от спасяването. Цък-отметната. И тук вече стана кофти. Аз започнах да шия моите си модели, но шефа дойде и каза, не, много са екстравагантни, конфекция ще правиш, по-семплички неща. Как конфекция, бе, Славче, моите модели работят, много съм продала от тях и носят на висока цена. Конфекция се прави с топове плат на едро от заводи, с много машини и много шивачки. Нямаме пари за такова нещо. Не, каза моят любим приятел, ще ме слушаш и няма да сбъркаш. Добре, ще слушам. Вече бях ушила две от “екстравагантните” и смених стила. Най-гадното дойде, когато имах вече разностилна колекция от 10 готови неща и трябваше да ги представя при Алис Крайчева в “Събота късен следобед”. Слави беше организирал и реклама за протежето си, което ей сега щеше да се прочуе в модните среди. Това хубаво, но как мислите се почувствах, когато преди снимките на ревюто, една от сценаристките на Ку-ку ми даде лист с написани въпроси, които ще ми се зададат в интервюто, и написани-моите отговори!!! Алоооо!!! Аз не мога да говоря? Нямаш ми доверие? Кой е любимият ти дизайнер? На този въпрос трябваше, според тях, моите “имиджмейкъри”, да отговоря така: “Възхищавам се от изведените до ювелирност детайли у Криция”... Я си заврете префърцунените думички в гъза... Побеснях тогава. Ей сега, като го разказвам, пак ме хваща яд...

Цялата тази история завърши с продадени две дрехи- тези, екстравагантните. Останалите, семплите, събираха прах в един магазин на Витошка около три месеца. В този период Слави дойде и... какво става, дрехите не се продават, а парите вече трябва да се връщат, защо не се продават? Защо не се продават дрехите, Слави?-питах се наум и аз, но знаех отговора, за разлика от него. Двама глупави и неопитни млади хора, тръгнали да вършат нещо, и единия, който разбира малко повече, няма свободата да наложи своите познания.

Все едно, оправданието е като задника, всеки си го има, и двамата бяхме много виновни за провала. Той-за некомпетентната намеса, аз за изчезването си. Уплаших се от тона му. Вместо страшно близък приятел пред мен стоеше озверялото лице на човека, който с такава преданост ми помогна преди. Спрях да вдигам телефона. Не помня къде се скрих, но и неговото достойнство не му позволи да ме търси дълго.

След години беше казал на моя тогавашен съпруг, тая твойта, вложих пари в нея, нищо не стана,завлече ме, кво праиш с тая, зарязвай я, такова хубаво гадже имаше преди това... Странно, беше му отговорил мъжът ми, и аз вложих в нея, ама за един месец възвърна вложението и сега печелим доста добре... И ме прати в съседния сектор на баскетболната зала да си разясним отношенията със Слави, че не му било приятно така да говори за мен. Отидох, опитах разговор, но бях пресечена на секундата- виж какво, желая ти щастие, забрави за всичко, нито ти, нито аз губим нещо от това- просто един приятел по-малко...

Тези думи още кънтят в ушите ми.

Оттогава до днешни дни помня само още една среща. Минавах през Виенската сладкарница на “Руски”, обичам да ям торти сама рано сутрин. Той май не обичаше да пие кафе сам рано сутрин, но му се беше наложило. Поредно скарване с Маги ли, каква там беше, и реплика към мен с равен тон-о, портокалово момиче... седни да пием по кафе... Седнах с неудобство, но той ме почна от вратата, както се казва-какво си мислиш, че правиш?(назидателно), портокалово момиче...(отчетливо и иронично), проверих в музикалната ти компания колко си продала...три касетки и два диска си продала... Аз само се усмихвах ехидно и не можех да повярвам...та аз сега започвах с музикалната си кариера...имах си само това нещастно полухитче и никакви издадени касети и дискове... Излагаш се, Слави...нито една продажба нямам, защото нямам издаден албум... Тъпи путки сте жените, тъпи... що не вземеш да пееш чалга...знаеш ли Руслан Мъйнов колко продава...(тук следваха някакви космически цифри, след което разказа как започва ново предаване, като на Джей Лено, където ще кани световни звезди като  Наоми Кембъл, и пак мина на темата “жените-тъпи путки”. Докато едно детенце не дойде за автограф, после второ, трето... и аз откраднах този удобен момент, за да се измъкна от неудобната среща.

Така станаха нещата. От един глупав страх. Страхът продължава. Имам няколко приятели между хората, работещи за Слави. Всички те избягват да споменават името ми. Не щеш ли, някой от екипа ме предлага за гост. Как е могъл да си го помисли...“Ваня Щерева ме завлече с пари!”-отсича Господаря. Браво, како, беше казал някой друг, ти си единствената, която е успяла да преебе Слави...

Не е смешно.

Един приятел по-малко. И един гост по-малко в шоуто. Независимо, че книгата ми “Образцов дом” в момента регистрира огромен интерес и рекордни продажби.

Ако си спомняте, по едно време всички момичета от корица на “Playboy” гостуваха в шоуто. Сега вече знаете защо само аз не бях там и защо никога няма да бъда.

Не, че е важно.

Такива ми ти китайски работи. Довиждане.

Ваша Китайка.