Шоуто на Ани
Винаги съм сваляла шапка на Слави. Още не мога да разбера каква е неговата тайна, как издържа толкова дълго да води на живо, казва новинарката и отскоро водеща на “Великолепната шесторка”
Текст Петя Бахарова/ ChocoLate
Снимки Бойко Кичуков и личен архив
- Ани, как ти се отразява новата роля – водеща на музикално тв шоу?
- Ако трябва да съм откровена, чувствам се уплашена. Тъй като съм свикнала да работя с камери, успявам да си скрия страха. Като всеки човек, хвърлен в нещо съвсем ново и различно, имам притеснения. Така е всеки път преди началото на “Великолепната шесторка”. След като шоуто започне, ми доброто настроението, защото публиката, екипът, са добронамерени, танцуват, ръкопляскат и ми става много приятно.
В момента имам контакт с много хора на живо, а досега съм била защитена от стерилността на студиото.
Започнах да свиквам, но със сигурност трябват месеци и години, за да станеш добър шоумен като Слави Трифонов, например.
Винаги съм сваляла шапка на Слави, ако мога така да се изразя. И още не мога да разбера каква е неговата тайна, как издържа толкова дълго да води наживо в ефир.
- Ти също си всяка вечер на живо, водейки bTV Новините…
- Така е, но в новините си поставен в точно определени рамки. Имаш постоянен контакт с режисьора, с редактора в слушалката. Те отброяват секундите, нямаш време за импровизация, не мислиш какво се случва около теб.
През тези 8 години, в които водя централната емисия на bTV, съм имала по един час ефир всеки делничен ден. Пак е много като време, но съвсем различно от това като водещ на живо предаване.
Пак ще се върна на Слави. Само си представи каква мобилизация се изисква от него - на цялото тяло, на всички сетива и съзнание… И същевременно да усеща реакцията на хората около него. Всичко това за мен е изключително ново и не мога да не призная – много интересно.
- Въпреки притеснението, водейки “Великолепната шесторка”, разчупваш рутината на досегашната си работа, което е полезно чисто професионално…
- Вече 8 години водя bTV Новините и категорично мога да кажа, че рутината е опасна, както за мен, така и за баничаря, например. Не знам каква е рецептата – дали да си сменяш работата или позицията. По едно време ми се зароди една еретична мисъл. Ако имах силата и възможността, щях да поставям хората от нюзрума на телевизията в различни ситуации. Бих направила някаква въртележка и то не само по ресори, но и при продуцентите, асистентите, режисьорите. Изобщо креативната част трябва постоянно да се променя.
Аз принципно съм изключително консервативна. Трудно ми е да си сменя работното място, хората около себе си, атмосферата изобщо. Имам някакъв режим, строго определен кръг приятели. За да направя такава смела крачка, трябва да се случи нещо изключително в живота ми. Може би тепърва ще предприема промени. Казват, че жените след 40 години много се променяли. Така че, като ударя скоро четиридесетте, ще поискам някаква промяна.
Сега трябва да се съобразявам със ситуацията. Дъщеричката ми Хана е още малка, а синът ми Лазар - във втори клас. Искат си своите грижи и съответно много време.
- В течение ли си как екипът на шоуто успя да убеди точно тези певци, политици и известни да участват в “Великолепната шесторка”?
- Не съм много в кухнята на предаването. Но това, което разбрах от екипа е, че много от певците са имали изяви у нас и в чужбина и не са били готови да се разделят с хонорарите си. Ще се радваме обаче на следващи техни участия. При политиците мисля, че се случва същото. Наскоро се случи така, че поканих индиректно един министър, но не се получи. Може би политиците имат някакъв страх да се показват в друга светлина. Трябва обаче да знаят, че от това само ще спечелят.
Тези дни успя да усетя какво всъщност правим с “Великолепната шесторка”. Пътувах до Пазарджик, където се срещнах с две от момчетата – вече младежи на 20-21 години, които първи са изведени от дома в Могилино. Едното от тях е онова момче от филма (“Изоставените деца на България” на Кейт Блюит от ББС –бел.ред.), което простираше, много помагаше и много го биеха. Това момче има вълча уста, не може да говори. Диагнозата му е “тежка умствена изостаналост”, но според мен изобщо не е така. Само за няколко месеца, след напускането на дома, той е станал много по-комуникативен. Живее в защитено жилище с 8 като него и ги обгрижва персонал от 5 души. Сега това момче, което е било отписано от света на нормалните, знае как да си направи кафе, да си сготви, ходи до магазина, взима си касовата бележка и си връща. Той вече е започнал да се развива. Води съвсем смислен живот. Сигурна съм, че ако беше попаднал в по-подходяща среда по-рано, щеше да е развит съвсем нормално.
В този смисъл е многообещаващо, че след всяко издание на “Великолепната шесторка” се увеличава броят на есемесите и съответно на постъпленията. Да не се лъжем, няма да решим генерално проблема, но поне се надявам, да влезем поне в още едни – два дома. Има страшни места в България.
- Ти си водеща на “Великолепната шесторка”, а би ли пяла за каузата?
- Не знам какви идеи се въртят в главата на продуцента Магърдич Халваджиян, но ако се наложи да пея – ще го направя. Надявам се зрителите да ми простят, ако съм фалшива.
- Присъстваш ли на репетициите на дуетите? Какво се случва зад кулисите?
- Присъствам само на генералната репетиция. Хубаво е, че Ачо Заберски е музикален директор. Той знае кой колко и какво може. Не знам дали участниците са доволни от дуетните си половинки, но ще се наложи да свикнат. Според мен това, че работят за една обща кауза и средствата влизат в обща каса, тушира различията помежду им, ако има такива.
- А кой от тях е най-изявеният?
- Тити Папазов, например. При него трябва да си винаги нащрек, защото не знаеш, дали ще се усмихне или ще заплаче от емоция. Но ето, с Марияна Попова са типичен дует, поддържат се един друг.
- Как се справя политикът в шесторката – Николай Свинаров?
- Той е перфектен като дисциплина. Изобщо, всяка излизане на един политик от стандартната роля, му носи точки. Това трябва да го знаят хората във властта или съм амбиции към нея. От тях зависи как ще оползотворят тези точки. При Николай Свинаров точките са с положителен знак. Както и за всички останали участници във “Великолепната шесторка”.
- През последните 7-8 години си в час с всички новини по света и у нас. Можеш ли генерално да обобщиш, какво се случи в страната ни през този период?
- Случи се преход, който не свършва. Много ми се иска да му видя края. Да заживея нормално, ритмично, планирано. Да знам децата ми утре къде ще учат, как ще живеят. Аз как ще остарявам, къде ще пътувам, дали ще мога да си платя кредитите. Вълнуват ме дребни, житейски неща. И се дразня от неща, които дразнят всички хора. Побъркват ме дупките по пътищата. Звъня на кого ли не и се чувствам абсолютно безсилна, както всички останали хора.
Работя добре доколкото мога. Гледам си децата, плащам си данъците, живея съвсем нормален живот, не взимам нищо повече от това, което ми се полага и правя това, което се изисква от мен като гражданин на тази република. И в същото време живея с още много очаквания и мачти. Изобщо всички сме в един кюп.
- Защо ти и изобщо нормалните хора виждат всичко това, а политици не?
- Няма начин да не го виждат те. Нали всеки от тях е дошъл от някъде. И там, в родното им място, сигурно имат роднини, които им казват какво се случва. Е, това е при положение, че успяват да го видят от парламентарните банки, ако изобщо стоят там. Е това, много ме побърква и ме кара да се чувствам безсилна. Как може камерата да показва двама души на кръст в парламентарната зала. Как може, например, премиерът Станишев да говори само пред двама депутати. Ако съм на негово място, ще ударя с папката по банката и ще говоря, когато депутатите дойдат да ме слушат.
Може би пък всички имаме комплекс, че можем сами да променим нещо. Всички сме малко или много виновни. Според мен и политиците осъзнават своята вина, но им е по-лесно да продължават да живеят, както досега. Докато няма отговорност и реално възмездие, нищо няма да се случи.
Върви едно голямо шушукане. Никой на никого не изважда кирливите ризи или ако нещо излезе наяве, то е много нищожно. Така нищо не се променя.
- Всяка вечер влизаш в домовете на хората, а ще разкажеш ли какъв е твоят дом, семейството ти?
- То има ли нещо, което не се знае за мен – имам съпруг, две деца, къща, куче. Доскоро имах и папагали, но Хана ги пусна от клетката и те избягаха. Имахме и рибки, които отново дъщеря ми прехрани и те умряха.
Иначе живеем на 20 км извън София в Рударци. Около мен съседите си пасат овцете, има и пуйки. Много съм щастлива там, след като преодолях неприятното усещане от калта, заради лошата инфраструктура и пътища. Мястото е прекрасно, но трафикът натам е буквално кошмарен.
Въпреки всичко, там се чувствам спокойна. Сърцето ми се отвори. Сутрин чувам само шума на реката и птичките. Отварям вратата и децата излизат навън.
- Влече ли те градинарството?
- Влече ме. Имам много постижения, но и много загуби. Правила съм всякакви опити – от засаждане на екзотични латиноамерикански растения, до български рози. Дори сама направих каменна пътека. Старата се разпадна, след като си тръгнаха майсторите. Аз я възстанових по рецептата 1 към 3 пясък, цимент и вода. После сместа се забърква като брашно. Правиш ограничители, оглеждаш камъните и редиш. Може пътеката ми да не е много равна, но е здрава.
6 ОТ 6
1. Какво има на нощното ти шкафче?
Свещник, биберонът на Хана, както и плюшеното й агънце. А също и една детска енциклопедия, от която чета на Лазар.
2. Каква музика слушаш в колата си?
Напоследък въртя един диск на румънски роми, които пяха на живо на Уембли с Мадона. Името на групата е “Гогол Бордело”.
3. Какво четеш?
Последно четох една книга на Маргьорит Йорсенар, с кратки и доста отвлечени разкази. Дадем ми я един приятел Роман. Много ми хареса.
4. Имаш ли любима вещ или талисман, която смяташ, че ти носи късмет?
- Чак любима вещ – не. Не съм суеверна. Но вкъщи навсякъде има икони.
5. Ако вярваш в прераждането, каква мислиш че си била в предишния си живот?
Вярвам в Господ, а оттам нататък какво има не знам дали е прераждане, паралелен свят или някаква друга форма. Реалист съм и ми е трудно да повярвам в каквото и да било, но ми е лесно да вярвам в Бог.
6. Съвет от майка ти, който те направлява и до днес?
От малка непрекъснато ми втълпяваше, че скромността краси човека. Това ме направи много близка до хората.
