Очите на свободата ЛЮБА КУЛЕЗИЧ, в. "Монитор", сряда, 25 юли На 24 юли на аерогарата в София само политическите комплексари ще да са имали порив да лепят популистки етикети на извънредното събитие по избавлението на медиците ни. Едва ли естествените хора ще се взират в пиарската му тежест с дребнавостта, с която снобите сравняват маркови стоки.
Посрещането на нашите вчерашни смъртници, спасени от примката на Кадафи, беше истински вълнуващо.  Човек, който не цеди чувствата си с пипетка, можеше да се утеши, че  все пак добротата съществува. Не по задължение и не по протокол.
Е, не се мина без политически протокол. Но кортежите на президента, на премиера и на шефа на парламента се появиха някак твърде навреме, за да паснат с емоционалността на момента. Изглеждаха  просто закъснели след десетките журналисти, граждани и близки на медиците, които започнаха да се стичат на летището още през нощта.
С появата си по програма политиците ни облъчиха с доза  формалност въпреки екстремността на момента. Създадоха известен хаос от костюми. Но нищо повече. Като ги гледах как се побутват и се мъчат да се напъхат в обичайния си ред, се сетих за онзи поразен от магия клет съветски бюрократ Стьопа Лиходеев от "Майстора и Маргарита". Той изчезна телесно, докато костюмът му продължаваше да подписва бумаги за ужас на гражданите.
Нотката ирония във вчерашната иначе радостна гледка беше, че  елитната ни политическа група понечи да оглави събитието и да се изкъпе в несигурната светлина на заслугите си за него. Някой ехиден наблюдател би казал, че в контекста на скандала "Гоце" президентът е имал особена нужда от тази пречистваща баня и се възползва от нея до капка.
Външният министър Калфин се върна към ролята си на съветник, за да обяви с треперещ глас президентския указ за помилване на медиците. И не остави съмнение, че сценарият по обиране на лаврите е бил изчислен за Първанов, който се явява на медиците, а не обратно.
Значи това са правили в президентството, докато журналистите цяла нощ чакаха някой официално да потвърди информацията, че нашите летят към София, водени от Сесилия Саркози и комисарката на ЕС Бенита Фереро-Валднер?!  Прехвърляли са отдадените на вицепрезидента Марин правомощия за помилване обратно към президента Първанов.
Какъв по-откровен опит да му подарят кулминацията на избавлението, постигнато на практика, а и символично, от две великолепни жени в трудни преговори с Кадафи?
Така че ехидството ни може да бъде разбрано.
Но дори и то отстъпи пред гледката на свободата, слязла от самолета на френския президент Саркози. С виртуозния си дипломатически план за сломяване на диктаторското твърдоглавие на Кадафи този уникално харизматичен мъж върна на Франция блясъка на великата републиканска традиция на Волтер и Русо. Това далеч не е пи ар, а политически жест с огромна стойност. Триумф на волята за свобода над тиранията с днешна дата.
Затова Сесилия и Бенита влязоха в европейската история като символични фигури от калибъра на френската Мариана. С благородството на осанките си предизвикаха буквално естетически шок. Ако някой в младостта си е плакал над романите на Стендал, трябва да се е сетил поне за ренесансовата душевност на херцогиня Сансеверина от "Пармския манастир". Или за "Свободата, която води народа" от Йожен Дьолакроа.
Моментът някак от само себе си наложи великодушие и временен отказ от равносметки за минали политически грешки, предизвикано отчаяние и национално чувство за малоценност.
В този изблик на гражданска радост извън церемониала пред очите ни се роди свободата заедно с чувствителността да бъде забелязвана на българска територия. Като светлина в очите, като телесно състояние.
Видяхме я в лицата на журналистите и в погледите на медиците.
Какъв ти тук популизъм? Каква ти политическа класа, преяла с преход и провинциализъм?