България като фризьорски салон

Размисли върху поредния “Биг Брадър”

(статия на Валери Найденов в Playboy #57, декември 2006)

Характерът на повечето нации се определя от поминъка. Финикийците са търговци, швейцарците са часовникари, японците сглобяват тойоти и тамагочита, а българите масово правят прически. Така поне излиза от “Биг Брадър 3”, който върви по Нова телевизия.

Провдивският травестит Гаро, неверната съпруга Лана, онази черна перла от Бургас – все герои на гребена и шнолата. Богословът Тодор е работил в Италия като модел за прически. Ева е половинката на фризьорския Казанова - Мариан, красивата Лиляна притежава салон за красота, а полово неориентираният Пеньо се е превърнал в бойно поле на собствените си шевелюри. Между него и фризьорството има само един душ. Метросексуалистът от Гълъбово Пацо, който мина на косъм от хомосексуалното прелъстяване, ще се запомни с една бухнала руса прическа, която му е направена от сестра му – също фризьорка. Дори мъжественият ръгбист Борислав, който съвсем естествено бе изритан от широките фризьорски маси, е на път да свърже съдбата си със съдържателка на салон за красота, която има висше, но не помни дали то е икономическо или юридическо. Останалите участници, които все още не са се осъзнали като художници-окосмители, неудържимо вървят натам.

Вероятно виновникът за този подбор е водещият на „Голямата уста” Дим Дуков - също знаменит роден коафьор, монах, светски лъв и рушител на старомодните мъжки ценности. Той вкара в ефира две дами, чийто дядо е съборил стените на Йерихон. Те могат да надвикат цялата съветска армия, както е строена на  Червения площад. Който мъж се опита да спори с тях, веднага пада покосен.

Но ако селекционерът на “Биг Брадър 3” е Дим Дуков, едва ли трябва да го обвиняваме – това е българската реалност, такава е жестоката дантелена правда. Какви да покани – стругари? Или знатни тъкачки? В една държава, където няма вече заводи, а земеделската земя се превръща в игрища за голф, съвсем нормално е сушоарът да смени ралото. Какво да правят селските жени, след като мъжете си продадоха нивите и купиха джипове? Цанка боядисва косата на Драганка и печели пет лева. После Драганка къдри Цанка и си връща петтте лева. Двете забогатяват с клюки кого возят мъжете в джиповете.

България вече е един голям фризьорски салон. Този клюкарски поминък постепенно променя националния характер, йерархията на ценностите, културата. У нас бързо се заражда светски салонен живот. Но докато европейският светски живот е продукт от разпада на аристокрацията (там салоните са мястото, където разорените барони се срещат с дъщерите на новобогаташите), то българският светски живот се твори от провинциални коафьори. Светският лъв на викторианска Англия бе Оскар Уайлд, светският лъв на България е Евгени Минчев. На пръв поглед си приличат – и двамата имат романтични перчеми, и двамата пишат стихове. И двамата така нататък. Но под прическата на Уайлд стене целият ужас на старата наследсвена култура. Той рецитирал наизуст целия Омир на старогръцки и целия Виргилий на латински, а детският му задник така интимно е опознал върбовата пръчка, че после безрезервно се е отдал на дълга към удоволствието.

Докато и до ден днешен лондонските дендита знаят латински, то задникът на българския сноб не познава синилата на самоцелното класическо образование. Той е щастлив задник. Фризьорският салон е мястото, през което селото лесно и нежно влиза в града. В него се заражда гражданското общество, политическият елит, средната класа, масовата култура и новата аристокрация.

Лично аз се чудя само какво прави там традиционалистът Ники Кънчев, самотен като последния млечен зъб в устата на второкласник. Както се пее в песента – „мене ме нема в целата схема”.  На всеки нормален мъж трябва да е ясно, че като подаде на фризьорската култура малкия си пръст, тя рано или късно ще му налапа цялата ръка.  

Както и да е, фризьорската култура си има и своите привлекателни страни. Например ето една нова мъжка професия – стилист на интимни дамски прически. Интересно, нали? Или художник на скрити татуировки. Или майстор на деликатния пиърсинг. И така нататък - всичките тези нови изкуства чакат своя Леонардо, своя Рембранд, своя Иван Вазов...