ВАНЯ ЩЕРЕВА

(статия от рубриката Форум на списание Playboy, #46, януари 2006)

Китайката пита може ли. Китайката се страхува.

Цялата тази история се основава на страха на Китайката. Иначе нямаше да се случи.

Някога, когато бях на 19, наточена руса витизчийка, срещнах един много висок човек. Той беше забавен, мил и ме гледаше подкупно. Всеки ден идваше в кафето на ВИТИЗ и обираше вниманието върху себе си. Всеки ден - нов виц - нови овации. Още се чудя дали тогавашните нафукани проекто-актьорчета не го мразеха. Или просто го обожаваха. Той беше по-атрактивен от тях. И никой не можеше да го оспори. Наблюдавах го и се чудех откъде това самочуствие... Все едно аз да ходя в кафето на Консерваторията и да пея арии пред оперните певци... Изключено.

Сближихме се по някакъв начин с господин Атракция и се започна с всекидневните купони. Основно deja-vu от тогава - късен следобед, аз и той на Попа, преджобваме се и правим партия за бутилка ракия. После у тях, многото му съквартиранти, още повечето му приятели (какво ли става с тях сега?) и уличното куче, което пееше, когато му засвириш на флейта. Господин Атракция го беше обучил. Умееше да дресира дори и уличните кучета, какво оставаше за нас... Имаше лека химия между мен и него, но аз все още си падах по лъскави опаковки, а той не беше облечен в такава. Тръгвах си от поредния купон, беше зима, снегове, аз далече-чак до Бъкстон, ще те изпратя, каза. Добре, казах. Облече шубичката и тръгнахме пеша. Защо си взимаш и виолата с теб, попитах. За всеки случай, каза той, утре рано съм на записи в радиото. Нямаше да стане неговата. Само аз го знаех обаче. След дългия зимен преход с Дългия, стигнахме до панелния Бъкстонски блок, беше вече близо 3, лека нощ, казах, благодаря, че ме изпрати, е няма ли да ме поканиш вътре, няма, няма, не сме се уговаряли така. Е, добре, аз ще спя тогава тука на черджето, каза. Усмихнах се и затворих вратата отвътре. Не знам какво ме накара след около 10 мин. да я отворя отново, някакъв демонстративен шум, вероятно, не помня. Помня само гледката. Дълго тяло, сгънато на две, гушнало виолката, смирено полегнало на цимента като куче “куча марка”. Поредната му чаровна шегичка, помислих си. Абе, Славчо, какви сега ги вършиш, стани веднага, ще настинеш... Няма, заинати се той, тука ще спя. И ме погледна жално. Страшен актьор, казах ви. Убедих до влезе вътре, имах само едно легло, достатъчно широко, но все пак-рисково. Добре, че мама беше настягала в багажа повечко родопски одеала. Постлах му едно за отдолу, в другия край на стаята, той покорно си легна, завих го с другото и така.

Не знам кога всъщност станахме много близки, дали преди или след този случай. Но едно беше сигурно- Слави беше един от най-любимите ми хора и когато ми беше тъжно от поредната нещастна любов, все при него се спасявах. Вдъхваше ми увереност и сила, въпреки, че самият той беше слаб и неуверен. После дойде период на негова разтърсваща връзка с моя приятелка, ходех по срещи ту с нея, ту с него, и двамата ми плачеха на рамото, ама тя защо така, ама той защо...

Те се разделиха, ние се разделихме...всеки нанякъде, тя в някакъв театър, той в Ку-ку, аз-наникъде.

Нямах квартира и една дизайнерка ме прибра. Ползваше ме за модел. Снимаше ме за дипляните си и после водеше мъже в къщи на запивки. В една такава вечер дойде един мустакат чичко, видя ме още от вратата, огледа ме подробно и каза: ”Харесва ми. Взимам я.” Въпросително се обърнах към дизайнерката, тя ме сръга изпод масата и ми даде знак да й помогна за нещо в кухнята, където шепнешком ме наруга: ”Знаеш ли колко е богат? Отивай с него да си уредиш живота...” Що не си ебете майката сводническа, казах си и избягах. Не помня къде отидох за нощта, но помня ясно другия ден. Почти плачех във фоаето на Витиз, безпомощна такава, когато дойде Слави. Разтревожи се от вида ми, а когато му разказах побесня. Веднага намери транспорт, отидохме до кучката, събра ми багажа и ме нанесе в неговата квартира. Пак беше голяма, и пълна със съквартиранти. Имаше и свободна стаичка за мен-най-скапаната в този апартамент, но тук нямаше да идват гадни чичковци. Първата точка от спасяването на малката провинциалистка беше отметната. Сега оставаше да се измисли как да изкарвам пари. Какво можеш да правиш, попита ме моят спасител. Да шия мога. И му показах снимки на ушити и вече продадени от мен дрехи. Чудесно, имам едни приятели с финансова къща, аз пари нямам, но ще ти стана гарант, направи проекто-бюджет, колко трябват за шивашки бизнес. Бях твърде глупава и скромна тогава. Сега вече не съм глупава, но с исканията и до ден днешен не се справям. Той осигури скромната сума, която поисках, с част от парите ми предплати квартира в Люлин, с друга част купихме машина, с която до ден днешен си изкарвам парите, и с малкия остатък- около 20-тина метра плат. Чавка и на втора точка от спасяването. Цък-отметната. И тук вече стана кофти. Аз започнах да шия моите си модели, но шефа дойде и каза, не, много са екстравагантни, конфекция ще правиш, по-семплички неща. Как конфекция, бе, Славче, моите модели работят, много съм продала от тях и носят на висока цена. Конфекция се прави с топове плат на едро от заводи, с много машини и много шивачки. Нямаме пари за такова нещо. Не, каза моят любим приятел, ще ме слушаш и няма да сбъркаш. Добре, ще слушам. Вече бях ушила две от “екстравагантните” и смених стила. Най-гадното дойде, когато имах вече разностилна колекция от 10 готови неща и трябваше да ги представя при Алис Крайчева в “Събота късен следобед”. Слави беше организирал и реклама за протежето си, което ей сега щеше да се прочуе в модните среди. Това хубаво, но как мислите се почувствах, когато преди снимките на ревюто, една от сценаристките на Ку-ку ми даде лист с написани въпроси, които ще ми се зададат в интервюто, и написани-моите отговори!!! Алоооо!!! Аз не мога да говоря? Нямаш ми доверие? Кой е любимият ти дизайнер? На този въпрос трябваше, според тях, моите “имиджмейкъри”, да отговоря така: “Възхищавам се от изведените до ювелирност детайли у Криция”... Я си заврете префърцунените думички в гъза... Побеснях тогава. Ей сега, като го разказвам, пак ме хваща яд...

Цялата тази история завърши с продадени две дрехи- тези, екстравагантните. Останалите, семплите, събираха прах в един магазин на Витошка около три месеца. В този период Слави дойде и... какво става, дрехите не се продават, а парите вече трябва да се връщат, защо не се продават? Защо не се продават дрехите, Слави?-питах се наум и аз, но знаех отговора, за разлика от него. Двама глупави и неопитни млади хора, тръгнали да вършат нещо, и единия, който разбира малко повече, няма свободата да наложи своите познания.

Все едно, оправданието е като задника, всеки си го има, и двамата бяхме много виновни за провала. Той-за некомпетентната намеса, аз за изчезването си. Уплаших се от тона му. Вместо страшно близък приятел пред мен стоеше озверялото лице на човека, който с такава преданост ми помогна преди. Спрях да вдигам телефона. Не помня къде се скрих, но и неговото достойнство не му позволи да ме търси дълго.

След години беше казал на моя тогавашен съпруг, тая твойта, вложих пари в нея, нищо не стана,завлече ме, кво праиш с тая, зарязвай я, такова хубаво гадже имаше преди това... Странно, беше му отговорил мъжът ми, и аз вложих в нея, ама за един месец възвърна вложението и сега печелим доста добре... И ме прати в съседния сектор на баскетболната зала да си разясним отношенията със Слави, че не му било приятно така да говори за мен. Отидох, опитах разговор, но бях пресечена на секундата- виж какво, желая ти щастие, забрави за всичко, нито ти, нито аз губим нещо от това- просто един приятел по-малко...

Тези думи още кънтят в ушите ми.

Оттогава до днешни дни помня само още една среща. Минавах през Виенската сладкарница на “Руски”, обичам да ям торти сама рано сутрин. Той май не обичаше да пие кафе сам рано сутрин, но му се беше наложило. Поредно скарване с Маги ли, каква там беше, и реплика към мен с равен тон-о, портокалово момиче... седни да пием по кафе... Седнах с неудобство, но той ме почна от вратата, както се казва-какво си мислиш, че правиш?(назидателно), портокалово момиче...(отчетливо и иронично), проверих в музикалната ти компания колко си продала...три касетки и два диска си продала... Аз само се усмихвах ехидно и не можех да повярвам...та аз сега започвах с музикалната си кариера...имах си само това нещастно полухитче и никакви издадени касети и дискове... Излагаш се, Слави...нито една продажба нямам, защото нямам издаден албум... Тъпи путки сте жените, тъпи... що не вземеш да пееш чалга...знаеш ли Руслан Мъйнов колко продава...(тук следваха някакви космически цифри, след което разказа как започва ново предаване, като на Джей Лено, където ще кани световни звезди като  Наоми Кембъл, и пак мина на темата “жените-тъпи путки”. Докато едно детенце не дойде за автограф, после второ, трето... и аз откраднах този удобен момент, за да се измъкна от неудобната среща.

Така станаха нещата. От един глупав страх. Страхът продължава. Имам няколко приятели между хората, работещи за Слави. Всички те избягват да споменават името ми. Не щеш ли, някой от екипа ме предлага за гост. Как е могъл да си го помисли...“Ваня Щерева ме завлече с пари!”-отсича Господаря. Браво, како, беше казал някой друг, ти си единствената, която е успяла да преебе Слави...

Не е смешно.

Един приятел по-малко. И един гост по-малко в шоуто. Независимо, че книгата ми “Образцов дом” в момента регистрира огромен интерес и рекордни продажби.

Ако си спомняте, по едно време всички момичета от корица на “Playboy” гостуваха в шоуто. Сега вече знаете защо само аз не бях там и защо никога няма да бъда.

Не, че е важно.

Такива ми ти китайски работи. Довиждане.

Ваша Китайка.