Колкото повече партии управляват, толкова по-малко стават отговорностите
Интервю пред в. "Монитор", 26 март, понеделник.
След като използваш футболна лексика, ще ти кажа, че се чувствам като онези толкова малко щастливи футболни селекционери, на които почти всички желания за нови звездни играчи са изпълнени. Така че, да, много съм доволен от новите 12 VIP съквартиранти.
Охарактеризирай тази селекция накратко.
В отбора ще има не само един Митко Бербатов.... VIP Brother 2 ще бъде по-звезден, по-скандален и едновременно с това по-семеен отвсякога.
Рекламната кампания беше доста скандална. Явно сте решили пак да възмущавате консерваторите?
Не да възмущаваме, а да провокираме. Кампанията имаше няколко задачи. Първо да кажем на хората, че Big Brother този път ще е доста различен от това, което хората бяха свикнали да гледат през последните три сезона. Второ, да загатнем, че този път може би ще има много повече хумор и веселие, отколкото дребнави скандали. И трето, че ще участват такива звезди, че никой няма да може да повярва в началото, че ги вижда именно в тази къща. Нарочно направихме така, че клиповете да изглеждат евтини, което ще е в пълен контраст с визията вътре. Тя е невероятно красива, това е точната дума.
Какво ново по обстановката вътре?
Чисто нова градина, която изглежда възхитително. По-голям и просторен хол с приятно изискани мебели, невероятни дизайнерски хрумвания на доста места, мини голф игрище, воден бар, полюлеи, които висят от небето, парни душ кабини и повече от интересни спални, които силно се надявам, че ще развеселят съквартирантите, въпреки, че някои могат и да се стрестнат първоначално.
Разочарова ли те нещо по време на преговорите за VIP-съквартиранти?
Принципно аз повече харесвам кастингите за регулярен сезон, защото там се срещаш с абсолютно непознати хора и трябва да хванеш интересното в тях. Това е много по-голямо професионално предизвикателство. "Разочарован" е силна дума, по-скоро понякога не разбирам как хора, чиито имена се споменават, дето се казва, от вчера, днес вече да се изживяват като тотални световни звезди. Никога не съм харесвал, когато някой иска да участва във VIP Brother само за да си направи реклама на албума, книгата, филма, партията или каквото там си има. Доволен съм, че в този сезон всички съквартиранти до един ще влязат в къщата, най-вече защото им е интересно да видят какво ще им се случи в абсолютно личен план.
Пълният текст на интервюто - във в. "Монитор":
http://www.monitor.bg/life/article?sid=&aid=114574&cid=60&eid=1016
PLAYBOY INTERVIEW
Цонко Здравков Цонев
Преди бях адвокат на фирми и хора, а сега съм на общината
Текст: Кембъла
Уууу би бип – бат’ Бойко е, вдигай... Кой е правил тоя сигнал – неизвестно. Ама се чува здраво. Умрял да си – рипнеш в подчинение на телефона. Добре е семплирано... Навремето имаше една руска банда – “Кино”. На Виктор Цой. Там имаше един такъв стих – телефонный звонок как команда вперьод. Звънне ли „Бат’ Бойко е” – знам че спукана ми е работата.
Цонко не признава „здрастита” и прочие. Приятел ли си му, трябва да си работохолик. Цонко звъни начесто, пита, поставя задачи и пита как върви. Сигурно умира от яд, че не е с нас на турнето ни.
Обичам турнетата. Един месец живееш във филм, адреналайз и прочие. Нови градове, нови приятелства. И после дваж повече любиш жена си. Ако те е дочакала.
Предстартовата треска ми е омаяла тиквата и по някакъв чудесен начин съм изчезнал трийсет и пет гигабайта от лаптопа си. Филми, музика, снимки. И най-важното. Интервюто с Цонко. Честно казано, бая му се опънах на Жоро Неделчев, дай да го вземе някоя жена това интервю, по-логично е, все пак това е Мъж на годината. После, всички знаят, че сме близки приятели, знам ли, да не стане фамилиарно някак... Я не се ослушвай, ами сядай да пишеш, тропа по масата Жоро. Такива са те, главните редактори (ми да – бел.ред).
Три дена пиша. Най-гадно е да пишеш за приятел. И в телевизията е така. Гостува ли ми човек, когото добре познавам, е ужасно. Ние всичко си знаем, най-много да се отплеснем нанякъде. Заговорим си за наши неща, и... Ама в предаване е лесно. И да зациклиш, гостът ти помогне, извлече те от ситуацията. А тук...
Затова внимавам. Във всеки ред. Какво питам. Слагам се на мястото на читателя. Какво би било интересно на повече хора. И какво буквално отговаря Цонко Здравков Цонев, култовият кмет на Каварна. „Имай късмет, клати пръст той, само да не си написал каквото говоря. Буквално”.
Мен, за да ми бъде по-леко, ми хрумва да питам това-онова Стенли, Данчо Караджов и Киро от БТР. Гледната точка на хората, които работят с него. Я, че що тогава не питам преди това и жена му?
На сватба сме. В Добрич. Булката Радостина е приятелка на жена му. Цонко ме е взел с него, пък аз най-подло дебна градуса да се вдигне, че да йезуитнича със съпругата. Ако не вярвате, че една батерия деяни най-много месец, месец и половина, вижте цонковия телефон. Издебвам поредното му излизане вън и се присламчвам до жената.
Тя е възприела фамилията му с тире. Георгиева Пейковска-Цонева. Как се запознахме ли? На един рожден ден. Бяхме поканени у едни общи познати. Тогава не му обърнах внимание, но той ме забелязал. Беше малко... пийнал. Ама да не излезе сега че... не беше... Ако искаш да не го пиша това – питам аз, но тя се смее и казва, `ма ти да не мислиш, че нещо... Просто така. Нали го знаеш, като се отпусне и като почне да се шегува... Добре де, имаше ли Романтическа Офанзива, как те ухажваше, цветя, лунната пътека... А, смее се Пейковска тире Цонева, нали ти казвам, всичко стана на шега... Майтап, майтап, и половин година след като се запознахме, излязохме. Пак с общи познати. И след още половин година се оженихме. Даже в началото, тя избухва в смях, ние бяхме три приятелки и той ни бъркаше...
Мъж на годината? Какво да ти кажа, ако го река за мен си е мъж на живота, да не излезе много надуто? Или помпозно? И кокетно се усмихва, като я питам за верността. Знаеш ли, не съм вярвала, че мога толкова безрезервно да съм сигурна в него. И това непрекъснато тичане... Ми ние сме, как да ти го кажа, ние си живеем, сякаш сме си гаджета... Дали той ми вярва ли? Ти как мислиш?
Легендата Данчо Караджов – стоим в хотел “Дръстър”, моросить, както казват рашъните, свирим чак утре, днес имаме време за... Господ знае за какво. Ще седим в някой ресторант, ще си разказваме безкрайни истории за турнета и номера които сме си правили и така... Данчо, почвам го директно, какво не харесваш у Цонко?
- Не е възможно да не харесваш нещо у него – изхилва се Данчо – този човек е толкова отдаден на нещото, което прави, че надали някой би могъл да измисли забележка към него... Данчо се замисли, при него това е съпроводено с едно продълговато изображение което деликатно бладае лицето му, изчака сервитьорката да донесе содите, че снощи беше тежко, и казва: Абе той е толкова призван към мисията с което се е заел, да върне нивото и устоите на Българския рок. Какъвто беше допреди петнайсет години...
Данчо го удари носталгията, мисля си, ама съм решил така. Каквото ми кажат – пиша. Има си хас, да редактирам Живата История на Рока... Как не...
- Не знам дали му остава време за личен живот, малко накриво се засмива Данчо, ама така е, работохолизъм... Мисля, че в момента се броят на пръсти тия, дето... абе като възрожденец е... отдаден...
После питам друга легенда – Стенли.
- Ми за Цонко какво сега, малко се вдървява певецът Сланев, това предполагам, е на запис сега, не е в ефир... Значи слушай, друже, Цонко го познавам от няколко години... За разлика от мене, на него му се случиха вече прекалено хубави неща... Което само ме радва мен... Виждам докъде стигна, а знам от къде тръгна... и глей значи, виж как всички други кметове са полудели покрай тия неща, дето той ги прави, а? Друго е което той прави за града... виждам как всички са... абе има ли друг град, в който хората да са доволни от кмета си? Всеки е недоволен по някакъв начин от кмета си... Пък него го обичат, нали си виждал какво е като го срещат по улицата... Това само в Каварна го има... На мен ми помогна... И то, нали знаеш, който дава навреме, дава двойно...
После думата взима Киро от БТР, по телефона. “- Че Каварна заживя нов живот – това е ясно на всеки. Слушаш ли ме?” БТР пътуват, сигнала се губи и от време навреме Киро звучи като куче в нужник. Или, да бъдем по–модерни като пресипнал робокоп. Или като стъклояд, който му късне бактерията. Напъвам се да следя мисълта му, да хъмкам и „да” кам, колкото да го насърча да си каже приказката (Бероне). Кирооо, рева за всеки случай, пък той се хили и вика, стига бе, да не съм глух и продължава – пиши, че освен че сме съпричастни с големите концерти... бе той ни е приятел бе, знаеш, той, абе такива моменти сме изкарали заедно, и в България, и в чужбина... Това как беше – Зайчар? Ами... Значи наблегни че винаги ни е бил приятел, и е човек, на който можеш да разчиташ... Неизчерпаема енергия. Аз гарантирам, че ние не можем да му насмогнем на ентусиазма и едвам го догонваме... Неговата енергичност...
И така, стигаме до нашия разговор. Между мене, К, и кмета Цонко – ЦЗЦ.
К: Известността... Покварява ли?
ЦЗЦ: Известността... Зависи от човека. Има хора, които се поддават. Има и други, които си остават такива, каквито са били... а може и да се комбинира... но промяната е малка... Такъв съм, какъвто бях в началото на мандата...
Тук неочаквано млъква. Давай още, подканям го, това е малко...
А – сопва ми се Цонко - ти питай, я виж, три изречения ти дадох...
...Знам защо е подозрителен. Непрекъснато очаква да му задам оня, подлия въпрос. За отговорността. И за оня момент, когато щеш не щеш се налага да направиш оня ход в шаха, когато знаеш, че друго местене на фигурите нямаш. Е, сигурно и ти се сешаш какво трябва да го питам. Но съм обещал. И няма начин.
К: Привиква ли се към известността? Наркотично... Тя отваря много врати... Разглезен ли си от това?
ЦЗЦ: Отваря много врати, да... най-вече на Общината... В личен план, понеже нямам някакви амбиции, нито политически, нито лични - не... Известността не помага на мен, тя работи за хората. На моя град.
К: Понеже казваш „амбиции” – докъде стигат твоите амбиции?
ЦЗЦ: В музикален план, амбициите ми са да доведа едни групи като “Рамщайн”, АС/ДС, да ги видим в България... а иначе, в човешки план... искам да дам такъв тласък на общината, че развитието да е необратимо. Хората в Каварна вече знаят, че всичко е в техните ръце... според техните способности... а не да зависят от поредната сила, която е взела властта и определя съдбите им. Така да дам стимул, такива условия да създадем, че всеки да разбере, че работейки според способностите си, работейки за себе си, той помага не само на себе си.
К: Я дай малко лични въпроси? Как се запозна с жена си (търся някакви пролуки в алибито – б.а.)?
ЦЗЦ: Покрай един приятел, диджей, Ники от Шабла, на рожден ден... В къмпинга... те бяха с две приятелки на тоя рожден ден...
К: А доверието сега? Тя самата каза, че не е вярвала, че така спокойно ще може да понася отсъствието ти... че сте били едва ли не на ниво гаджета още... хем не си омръзвате, хем непрекъснато ти липсва...
ЦЗЦ: Да така си е, затова брака ни е такъв, дружен и сплотен - не си висим по 14-15 часа на главите... От това връзката изтънява... дрязги...
К:. Плануваш ли още деца?
ЦЗЦ: За да имам още едно дете, трето, тъй като имам двама сина, е необходимо и някой да го роди. И когато узрее съпругата ми, за още едно дете, момиченце... може би догодина, сигурно тогава... Дъщеричка...
К: Добре де, тя не те ревнува, вярва ти тотално, ами ти? Доверие? Имаш ли й доверие? Като те няма толкова често...
ЦЗЦ: Ооооо, аз й имам пълно доверие... Пъъъълно доверие!
К: Не я ли ревнуваш?
ЦЗЦ: Не! Абсолютно й вярвам...Дори... така, демократично мислещ човек съм и съм й казал – живей си живота, защото е само един...
К: Бившата ти съпруга, виждал съм я, с детето, с новият й мъж. Ти ги покани с нас, те дойдоха, седнаха при нас... Аз щях да се спукам от ревност на твое място...
ЦЗЦ: Това са глупости. Защо да я ревнувам? Тя си има свой живот, нов живот, надявам се да е щастлива... Виж, когато хората които уважавам, към които съм имал положителни емоции, се развиват добре и аз съм щастлив. Имал съм добри спомени, запомнил съм само хубавите моменти, бившата ми съпруга е съдия в Окръжен съд в Стара Загора. И се радвам, че се развива добре. Това, което ни е свързвало, е детето ни. Винаги ще ги подкрепям. Това са нормални отношения.
К: Не ти ли липсва адвокатстването? Като гледам как се измъкваш от повечето ми въпроси...
ЦЗЦ: Не ми липсва, защото аз и сега съм си адвокат.
К: Да бе, „адвокат на дявола”.
Гледам да го клъцна малко. Нещо много сериозно взе да става това интервю.
ЦЗЦ: Не, не ми липсва, Кембъл, и ще ти кажа защо. Преди бях адвокат на фирми, на хора... сега съм адвокат на общината. Кметът по закон трябва да защитава интересите на хората от своята община... Даже един два пъти се явих и в залата, да защитавам интересите на Общината... а и да не забравя миризмата на залата... атмосферата...
К: Кажи сега за връзката с другите кметове, виждам, че на всяко случване на нещо в Каварна има гости от другите облщини. И то не само от България... Какъв е принципът на това рок-турне в момента? “Сигнал”, БТР, Стенли и Кембъла – ок, но как са избрани градовете?
ЦЗЦ: Това са по-малки градове. Избрали сме населени места, където отдавна не е имало нищо... Където хората имат нужда от тая музика... Целта на Турнето е да събудим заспалите души. Местата са избрани да зарадваме хората, това все пак са безплатни концерти...
К: За какво не остава време, ти работиш буквално по 24 часа. То е ясно, че не стига... Тоест, за какво съжаляваш, че не ти стига времето?
ЦЗЦ: Семейството на първо място... книгите... филмите.
К: Какво си чел последно?
ЦЗЦ: Пауло Коелю – “11 минути”. Препрочетох и “Цар плъх”, “12-те стола”, “Задочните репортажи” на Георги Марков. Също и Димитър Шумналиев – “Шивачката на очи”...
К: Добре де, да те питам друго. Твърдото го тропваме по масата с това турне. Освен това се откри клуб “Хеви К`Метъл” в Каварна, а в същото време каниш чалга-оркестъра на Салиевич... Че и са ти приятели, как така?
ЦЗЦ: Е, слушам много различна музика... Рок, поп-рок, Жан-Мишел, че и техно... Обичам и Брегович, и Салиевич. Според мен това е етно балканска музика, а не оная, срещу която се борим. Това е музика, отваряща вратите...
К: Кажи нещо за твоя директен подход. Обикновено прескачаш излишното „как си, що си”, атакуваш въпроса, питаш кой, как и какво, работата, която трябва да е свършена, не засягаш ли някого така?
ЦЗЦ: Важното е да се свърши работата. Не съм чак пък безпардонен. Едва ли от близките ми има човек, който да не е свикнал с това. Не вярвам, че има някаква драма...
К: Изпитваш удоволствие от работохолизма?
ЦЗЦ: Да. Задължително. Но освен работата трябва да умееш и да се веселиш. Да заредиш батериите. Който умее да се весели, той умее и да работи. Който може да товари, задължително качество е да умее да се разтовари... За да натовари пак...
К: Кой беше първия ти брой на Playboy?
ЦЗЦ: Оооо, беше отдавна, то тогава тогава български нямаше...
К: Какво те привлече?
ЦЗЦ: Е, ти какво искаш един юноша бледен да го грабне - няма да е някой паметник, или компот, или компютър...
К: Сега четеш ли това списание? Намираш ли време?
ЦЗЦ: Нали знаеш, непрекъснато пътувам, винаги го чета. Има нови неща, закачливо е. Добре са уцелили ваксата, стилът е добър... Чета, къде ще ходя.
Накрая на интервюто и двамата се развикваме „Каляри – юнаци”. Отборът на “Калиакра” му е слабост, успя и мен да подпали... И не само мен.
И точно преди да тръгнем на турнето – прас – оставам минус 35 гигабайта на лаптопа. И барабан 5ко с мъжовете. И интервюто... Какво да се прави. По Достоевски.
Ето ви го интервюто с Цонко, написано наново. До буквичка същото. Какво има да го пудря, да го преиначавам.
Цонко е това, делови, директен, труден за приятелство. Много изисква това. И работа, и веселие. И отговорността да бъдеш неподправен. Иначе ще те усети...
Микрофонът е ваш
Денем те са продавачи на алуминиева дограма, юристи и фотографи, нощем - Джон Бон Джоуви, Марая Кери и "Крийдънс". Караокето превръща стотици обикновени българи в звезди за една вечер. Така че, Sing It, Sofia. Но който пее вярно - 100 тояги на голо!
(Репортаж на Цветана Царева в Playboy #59, февруари 2007)
Японците знаят какво е срам и как да го изтрият. Разпарят се под пъпа и издъхват с чест в кръвта си и в последния си оризов обяд. Защо обаче сепуку-нацията е измислила караокето - специфична форма на орезиляване, от която не можеш да излезеш чист посмъртно? Ето този въпрос тормози дебютантите, които вървят към микрофона в столичния клуб "Май Мохито" и трескаво търсят кайшаку (демек секундант) да прекъсне гласните им струни. По пътя обаче срещат само безсърдечни сеирджии, сред които и Playboy.
Караоке сефтето наистина е изнервящо, но въпреки това ентусиастите тип let me entertain you се множат. В София вече са над 300, може би и много повече.
Веднъж седмично вдигат децибелите в "Май Мохито", "Порно", "Алкохол". Пеят върху сингбеци (инструментали са това, не новите гюбеци). Отстрани изглежда просто: поръчваш мелодията към любимо парче, следиш текста на видеостена и отваряш уста. Когато изкараш звук, се кефиш. Освен 1.5 минути слава, получаваш и прозрение.
Мислил си, че си българският Крис Корнъл? Примири се, че си само българин
Въобразявала си си, че го докарваш като малката Кайли? Всъщност ти се получава ала ранният Пеньо от “Биг Брадър 3”. И точно когато отчаянието засяда в гърлото, идват аплодисментите. "Може да си фалшив/a, ама си обичан/а", това е изводът. Първият неписан закон на караокето гласи: "Който пее вярно, сто тояги на голо!". Вторият - ентусиазмът е по-ценен от таланта, а смелостта - по-важна от прецизността. Публиката ръкопляска, дори горното ти "до" да е слязло в петите.
"Има още едно място, където толкова непознати ще ти се усмихнат. Посрещачите на летището, когато се отвори вратата на "Пристигащи", казва отговорникът за "художествената самодейност" Антони Иванов. Налага му се да повтори още веднъж крилатата си теория, защото в "Май Мохито" е шумно.
Полунощ е, от колоните дъни Smoke On the Water, а някакъв костюмар гълта и плюе микрофона. Въпреки данданията, Антони разказва за караоке бизнеса и ни побутва тлъсто меню. Вътре са напечатани заглавията на над 43 000 чужди и около 70 български песни, от които можеш да избираш. Този списък вече го знаем - пристигнал е месец по рано на редакционния ни мейл, за да тренираме с дезодорант в ръка.
Подателката е Габи – чаровен караоке-ултрас на 22. Денем е студентка по право и стажант в адвокатска кантора. Нощем е която си ще - от Марая Кери до Алана Майлс. Миниатюрната блондинка свири на цигулка, акордеон и пиано от дете. "Забивала" е и във вокалното студио "Дъга". И толкова силно искала да бъде певица, че преди време даже се явила на чалга прослушване в комплекс "Приказките" в Харманли. За да се вреди на конкурса, предварително си взела изпита по правно регулиране на управленските модели.
Бил топъл юнски ден. По масите пълзели мухи,
бъдещата юристка Габи изпълнявала "Не виждам" на Емилия,
а председателят на журито Милко Калайджиев сучел мустак срещу нея. Въпреки този одобрителен според фолк етикета жест, нашето момиче останало извън чака-рака редиците. Което ни радва. Ако интелигентната и възпитана Габи бе влязла в "Пайнер", никога нямаше да стане караоке пионер. И да изпълнява страстно парчета на Марая Кери, например Hero.
Но да се върнем на Милко Калайджиев, защото ни напомня един друг малък мустакат музикант. "Мао Цзе Дун и Махатма Ганди промениха дните на милиони безгласни азиатци, а Дайсуке Инуе - нощите им", пише авторитетното сп. "Тайм". Въпросният Дайсуке е бащата и майката на караокето. Японецът бил разсеян, не патентовал изобретението си и така пропуснал да спечели милиони. Но пък направил мини музикална революция в страната си през 80-те.
Десетилетие по-късно освен сред сънародниците му заразата плъзна в Щатите и Европа. Появи се холивудският караоке апотеоз "Дуети", а Камерън Диас изви магарешки I Just Don"t Know What To Do With Myself на микрофона в "Сватбата на най-добрият ми приятел".
По същото време роденият на изток ентъртейнмънт си пробива път и у нас, макар и не чак с лакти, а по-скоро по терлици. Бумът идва едва наскоро, когато се появява фирмата Ace Karaoke. Антони Иванов и Кръстю Кръстев купуват сингбеци от американски и британски фирми. Амбицията им е да направят каталог с над 50 000 парчета, т.е. липсват им ще десетина хиляди. Изборът от западни песни наистина е впечатляващ, но българските са кът. "Родните изпълнители трудно си дават аранжиментите. Трябва да преговаряме лично с всеки. Самата обработка на парчетата за караоке отнема 5-6 часа", уточнява Кръстю. Въпреки това интересът е голям. Отскоро услугата се предлага и по фирмени партита.
Кръстю (професионален музикант с над 50 награди от конкурси за млади таланти и невероятна способността да имитира звездни гласове) открива караоке вечерите. Обикновено чупи гипса с Tripping на Роби Уилямс, It"s Not Unusual на Том Джоунс и невинни подмятания към публиката. Но не винаги е подготвен за реакциите й.
"Къде ти е беквокалистката, бе, Сашо", пита Кръстю, облечен в черно. "Ака...", отговаря на микрофона звездата на вечерта.
Въпросният Сашо е почетен караоке член.
Пее със сърцето си, защото глас няма
Освен мелодията, често не уцелва и текста. И точно затова е всеобщ любимец. В последните години републиканският шампион по тенис на маса живял в Италия. Там българската музика много му липсвала. Затова със завръщането в родината решил да й се посвети. Както той си знае.
В сряда вечер спортистът е клуб "Алкохол", където просълзен мъца на "Детство мое" (или поне звучи така, все едно е просълзен). В солото му се вмъква настоящата му работодателка Сашка - беквокалистката от началото на по-горния ни "акан" параграф, иначе шефка на фитнес салон. Тя обаче не ще да ги пишем дует, защото "нали разбираш, аз все пак съм свирила на пиано, взимала съм уроци по солфеж, а той...". Гласовитата брюнетка все пак накрая се примирява с фалшивия си партньор. Двамата правят You"re the One That I Want на Джон Траволта и Оливия Нютън Джон.
"А-а-а-йде ръцете горе, накло-о-о-он наляво, а сега надясно. И-и-и, поздрав за младежите тази вечер", командва Сашка. Публиката ръкомаха. Секунди по-късно експресивната певица поздравява рожденичката на вечерта, някаква тийнейджърка. Вместо традиционното Happy Birthday To You, изпява далеч по-съдържателното Many Boyfriends To You. "Някой ми спря микрофона!", провиква се по средата на парчето. Стига бе, Сашке, чуваме те отлично.
Както е видно, по караоке вечерите няма нито скучни, нито трезви участници. "Пея си навсякъде, където ми е кеф, разби"ш ли. Човек трябва да се отпуска, ама този пък нещо не ми се получи Always на "Бон Джоуви". Ма ти какво ме анкетираш, я вземи изпей нещо! Я една Lady Marmalade, нали си от Playboy", нарежда 25-годишна продавачка на алуминиева дограма. Оказва се, че да се прави репортаж за мъжко списание е високо рисково занимание. Всички очакват да си по диктофон и жартиери, а ако не си - предлагат те да се събличат.
"Ако следващият път дойдеш с фотограф, ще си сваля фланелката и ще си пусна косата върху гърдите", майтапи се Боби. Репликата не бива да ви подвежда - той не е някаква drag queen, а 31-годишен, рокаджия, хетеросексуален, ВиК специалист. "Как да не ме е яд, че не съм певец? - пита басово той, и отговор не чака, след брилянтното си изпълнение на Have You Ever Seen the Rain на "Крийдънс" –
Вече съм на 31, а музикална кариера не се очертава
Свирих с разни групи, но все на промити мозъци попадах".
Въпреки отличните си гласови данни, Боби бил доста спечен на караоке сефтето си. На въпроса къде усетил напрежението, изпружва ръце и им задава паркинсонов ритъм.
"Наистина ли сте от Playboy България? Да ви дадем по-хубави снимки", кискат се на свой ред две американки пред обектива на Валя в "Май Мохито". В България дошли от южните щати "джъст фор фън". Не лъжат. Тръсват русите си, фризирани глави, погалват с коляно стойката на микрофона и запяват Like A Virgin на Мадона. Певици те не са, но актриси - определено. Барът ентусиазирано им припява, когато запотен мъж полита към масата ни.
"В никакъв случай не пишете за тях, от посолството са. Моля ви, като колега", пени се той. Оказва се журналист от икономически всекидневник. Цяла вечер е наливал с алкохол дипломатическия корпус, а сега ни обяснява що е privacy. Колега, не ни занимавай с глупости. Момичетата сами поискаха да се снимат за Playboy. И това не би трябвало да те учудва.
"Налей ми чаша старо вино/стари мой приятелю-ю-ю",
грачи заведението, докато притесненият мъж подбира веселите американки към вратата. В този важен за българската журналистика момент ти иде да кажеш нещо интелигентно - например, че караокето балансира голямото желание и малкия талант точно както отрязаното ухо - Ван Гог. Или да напишеш ода за японското изобретение, което доказва на всички колко забавен си всъщност. Разсъжденията обаче са излишни.
"Не раздавам оценки, просто правя шоу. А какво по-голямо шоу от това, че хората се търпят един друг независимо от възможностите си?", пита философски Кръстю. В караоке мрежата си той е оплел над 300 души. Сред тях е и 19-годишният ученик от фотографския техникум Камен. На свой ред тийнейджърът лично зарибил още десетина нощни птици.
Въпреки че на следващия ден е първа смяна, Камен цяла нощ ще пее Роби Уилямс, Джеймс Браун, "Ред Хот Чили Пепърс", "Оейзис". "Идвам пръв, тръгвам си последен. Призори се прибирам, изплаквам се и изчезвам на училище", казва той. Има нещо самурайско в поведението му. Както е известно, японските воини задължително научавали и изпълнявали някаква песен. Така че бъди като тях - спазвай закона Бушидо, яж суши, карай тойота, гледай Котоошу и пей караоке. А вечер, когато останете сами, й направи няколко оригамита.
СИГНАЛНО ЖЪЛТО
Японските ентъртейнмънт играчки често са дело на мастити компании. Уокменът - на Sony, конзолите - на Nintendo, тамагочито - на Bandai. Караоке-машината обаче е измислена не от корпорация, а от един-единствен азиатец - Дайсуке Инуе. Жълтурът я изобретява през 1971-а. Първоначално тя стои по ъглите на кафенетата и хотелските фоайета. Работела с монета от 100 йени.
Дайсуке е роден на 10 май 1940 в Осака. На младини свирел на барабани по баровете на Кобе. Бандата му изпълнявала кавъри. След като изобретил машината, се прочул по цял свят. Затова знаем, че в буквален превод караоке значи "празен оркестър".
През 2004-а японецът получава майтапчийската награда Ig Nobel Peace Prize. Призът се връчва в Харвард от американското полу-научно, полу-хумористично списание Annals of Improbable Research. "Инуе помогна на хората да станат по-толерантни", твърдят от изданието. Други медии пък съвсем сериозно наричат японеца: "Геният, дал глас на обикновения човек през ХХ век". Същият този гений използвал караокето за пръв път през 1999-а на купона по случай 59-ия си рожден ден.
ФЕНЪТ
Известни караоке маниаци
Николай Станоев, “Шоуто на Слави”
Последното актьорско попълнение в екипа на Дългия имитира отлично Джеймс Браун, само че в "Алкохол". И танцува Likе A Sex Machine.
Даниел Вълчев, министър на образованието
След като отъпка своя пътека в образованието, изпя My Way на Синатра пред НДСВ репортерки в софийски пиано бар. На тях им хареса, викнаха го на бис. Един наистина модерен министър.
Нели, победителка в Survivor BG
Не сме я гледали, не сме я и слушали. Но поне прочетохме биографията й, в която пише: хоби - караоке. Вярваме й.
Иван, водещ на "Сблъсък"
Обикновено демонстрира музикалните си заложби в "Порно". Изпълненията му са хард.
ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ
ПОМОЩ! Исках да изчезна!
Любомира Новачкова
Когато отидох на караоке за пръв път, всичко си беше на шега, от чисто любопитство. Дори не знаех, че в София има такъв бар, докато майка ми не попита дали не искам да идем, за да видим какво представлява. И ето, няколко дни по-късно, вече слизахме по тесните стълбички на пиано-бар “Вчера” и потъвахме във веселата атмосфера под звуците на някакво странно стържещо музикално оформление. По друг начин казано – едно момиче беше превзело микрофона и се пънеше да изкара някоя правилна нота. И въпреки че звучеше направо ужасно, си беше истинско забавление откъдето и да го погледнеш. Разбира се, не всички изпълнения звучаха като петте котки и осемте кучета на съседката в хор, имаше две-три момичета които направо ни скриха шапката. Даже си спомням как едната изпълни Somewhere Over the Rainbow и накрая не можех даже да й ръкопляскам, толкова бях слисана.
И като нормална женска компания (аз, мама и сестра ми) седяхме на едно червено сепаре, слушахме, радвахме се и си пиехме коктейлчетата, когато моето ненадейно свърши! Май това запали истинското ми влечение към караокето. Сделката беше следната – понеже мама черпи, ако изпея една песен - получавам второ коктейлче, а то си заслужаваше. Взех в ръце папката с песни и потърсих някоя позната. Естествено изведнъж всякакви текстове, мелодии или каквото и да е свързано с музика ми се изпари от главата, въпреки че гордо мога да се нарека меломан, но в крайна сметка се спрях на Ace of Base – All That She Wants. След няколко песни ме викнаха и в момента, в който си чух името, сърцето ми се разтрепери като готов за полет лист. С известни спъвания по пътя успях да стигна и да взема микрофона.
И тогава... не, не се успокоих, просто музиката започна. Краката въобще не ме държаха и имах чувството че ще повърна. Изгарях от желяние да избягам, но поради редица особености на характера гордостта ми някак си не го позволи. Нямаше накъде – трябваше да пея... и си попях. Опитах се да вкарам някакви танци, ама номерът не се получи много - или поне изглеждаше доста смешно като се гледах в огледалата - та се отказах. Добре че песента на шведите е кратичка. За моя огромна изненада останалите страшно много ми се зарадваха, не знам дали защото на челото ми пишеше “ПОМОЩ! Искам да изчезна!”, защото се радваха, че кошмарът най-накрая е свършил, или пък защото наистина им беше харесало (малко вероятно). Отвсякъде се чуваха ръкопляскания и подвиквания, почувствах се наистина добре. Но като казвам “добре” имам предвид НАИСТИНА страхотно! Това му е хубавото на караокето – съмишлениците винаги ти се радват. Обаче така и не си получих коктейла, защото масата беше резервирана за други хора за по-късен час и трябваше да ставаме... Както и да е де, още колко такива съм изпила, направо не е за казване, защото след това изпълнение започнах много често да ходя там и никога не се е случвало да не изпея въпросната песен на Ace of Base.
Впоследствие запалих много от приятелите си. Ходим редовно много големи компании. Досега не се е случило да не си изкараме хубаво, защото всеки път има изненади – дали някой ще извади някоя много архивна песен от детските години, дали ще се яви някой с глас 1:1 с Лили Иванова, или ще се получи вечер на любимите рок балади, когато ние избираме музиката и същевременно я изпълняваме - спънка в доброто изкарване просто няма. На всички, които се чудят дали да се престрашат – давайте смело! Ние ще сме там и ще ви се радваме.
Какъв е коефициентът на полезно действие на половия акт? Кой е полезният и кой е паразитният такт в любовното действие?
Първи урок по сексуална механика
/статия на КИРИЛ БАРОВ от Playboy Forum #59, февруари 2007/
Сигурно мнозина се питат какво ли правим ние, старите ергени, в студените неделни утрини, когато времето е мързеливо и е нито да станеш, нито да излезеш навън. Обикновено в такива случаи от безделие започваме да си разглеждаме инструмента. Истинският мъж никога не спира да се учудва на своята патка и изпада в умиление, когато я поеме в ръка. Все едно повдига малко чайниче за запарка.
Разглеждайки мъжествеността си, скучаещият самотник открива много неподозирани неща. И лека полека вниква във философията на половия акт, която невинаги е лицеприятна. Например задавали ли сте си някога въпроса, защо главичката на пениса има конусовидната форма на гъба? Природата така я е създала, че да влиза лесно, почти неусетно, а да запъва на излизане. Рецепторите на щастието са най-многобройни именно в най-дебелата част на вашия палавник. Което логично ни навежда на мисълта, че получаваме повече удоволствие при втория такт, при изкарването, отколкото при първия, свързан с проникването.
Това на вид просто откритие в някое скучно зимно утро може да промени изцяло натрупаните ни нагласи за половия акт. Защото в космогонията на истинския мачо пенетрацията винаги се е считала за върховния миг, за алфата и омегата на секса. Не случайно в разговорния език на българина е фиксиран идиомът “Да го туря на леля ти!”, а не “Да го извадя от леля ти!”. Но чисто андрологично погледнато на нещата, вкарването е просто един паразитен ход на мъжката полова машина. Той предхожда полезния втори такт на изкарването, водещ до същинското удоволствие. Което иде да покаже, че човек, дори и да е истински полов атлет и да си мисли, че добре си е свършил работата, всъщност е любил с едва 50 процента коефициент на полезно действие (КПД). Обидно.
В глобален аспект излиза, че и любовните бройки, които сме отметнали през бурния си живот, трябва да се заприходят наполовина, имайки предвид безбройните движения нахалос, които сме похабили.
Оттук нататък, дори и най-верният съпруг би трябвало да се чувства само 1/2 женен. Защото поради някои свои анатомични особености, така си е изпълнил и съпружеските задължения - половинчато. Май ще се окажат прави жените, че ни вярват само наполовина. Благодарение на своята интуитивност, те неволно са се сетили за невъзможността да има пълноценна двутактова любов. И неуморно компенсират, като удвояват изневерите и притурят все нови и нови разклонения по рогата на любимия човек.
След като се оказва, че изкарването му е майката, трябва да се промени и нашиятзакостенял мачо-идеал за идеалната вагина. Досега всеки от нас величаеше тесния брод. Но перфектната ножница всъщност би трябвало да е с формата на маркуч. И не толкова цолажът, а бездънността да е от значение. Веднъж като положиш боздугана, след това да го изваждаш цяла вечност.
Ако продължим сутрешните си разсъждения по-нататък, няма как да не се натъкнем на старата истина, че политиката всъщност е продължение на секса, но с други средства. Тя също е подвластна на постъпателните движения, характерни за половия акт.
Не ви ли прави впечатление, че България като цяло изпита по-голямо удоволствие от излизането си от Варшавския договор, отколкото от влизането в Европейския съюз? Вкарването ни в НАТО, като изключим обилните сълзи на радост на Соломон Паси, едва ли ще се окаже толкова възбуждащо, колкото изтеглянето ни от Ирак и Афганистан.
След като ни натресоха 17 години преход, ето, че започна да ни става хубаво едва сега, когато започнахме да излизаме от него. След като 17 години пускахме без никакъв кеф своя вот в урните, за да дадем пари и власт на някой малоумник, сега най-накрая взе да ни идва густото, като тотално изтеглихме вота си от обращение и масово бойкотираме изборите.
Но прекаленото вглеждане в собствения член може да ни забие в задънена улица. А и утрините стават все по-хладни. Време е да прибираме нашия приятел и да си намерим други занимания. Ето, че скоро ще се позвъни на вратата и ще кацне някоя мацка. Малък Сечко отново ще трябва да се втурне с главата напред – той най-добре си знае работата. Защото колкото и да философстваме тук, никога и от никъде не можеш да излезеш, ако преди това не си влязъл.
