Да увеличаваме ли членовете?

Изборите отминаха, но не и актуалният въпрос за членската маса. Разбира се, сериозно списание като Playboy винаги търси друг ракурс към проблема

КИРИЛ БАРОВ

(статия от Playboy Forum #56, Ноември 2006)

Не знам как е с вас, но на мен всеки ден по десетина пъти ми предлагат да си уголемя члена. Което ме поставя в доста идиотско положение. Как ли са разбрали копелетата, че не нося в гащите някакво изротично чудовище, с което мога да строша масата, ако я тресна в ерекция? В имейлите, които се роят на електронния ми адрес, нонстоп ми намекват, че средно надарена пинюга като мен може да стане истински полов атлет. “Ще чукаш човече, като истинска порно звезда” – уверяват ме спам съобщенията. Хайде, то да е само шибането – иди-дойди. Но фирмите, предлагаща медикаментозно увеличение на мъжествеността, гарантират, че ще тръгна под слънцето със самочувствието на другата порода мъже – на хуестите мачовци, на които не им стигат и две шепи, за да обхванат топора си. Ще си кажете – каква е ползата да лапаш като луд таблетки, след като едва ли някой ще надникне в слипа ти, за да установи 6-сантиметровото ти избуяване. Няма да тръгнеш да го носиш на рамо, за да видят всички колко си го уголемил!

Но точно тук се оказва, че най-много грешат хората със средностатистическа екипировка. Жените, първи фенки на макси-боздуганите, усещали като хиени кой мъжкар е с екстра лардж кересте и кой с пишок-мъниче. И то без обезателно да се вторачват в пакета му, а по поведението, по “езика на тялото”, както е модерно да се казва.

За хората, решили да си отгледат парижка франзела в гащите, има една добра и една лоша новина. Добрата е, че няма нужда да лягате под скалпела. Само за някакви си стотина долара ви пращат таблетки на билкова основа, които ще накарат малкия ви палавник да набъбне като българо-съветската дружба в конгресна година. Лошата новина е, че това няма да стане веднага, а ще го натопорчите видимо едва след половин година. Но дали новите габарити ще ви направят по-щастливи?

Повечето мъжкари със сигурност ще се изкефят. Защото статистически било доказано, че човешката пишка била доста мижава по природа и средноаритметичният й размер достигал скромните 15.2 сантиметра, колкото чини и един корнишон тази есен. Само не се литкайте по порно филмите, където безхаберни юнаци вадят вурстове до лакътя и с мъка ги натъпкват меки в отверстията на пъшкащите партньорки. Все едно да си помислите, че след като сте видели по MTV да дават рапър, заснет в 10-метрова кола, всички негра от гетото да карат лимузини.

Така че обикновеният мъж, освен при щастливи изключения, винаги ще ви каже, че има нужда от пенисово уголемяване. Но дали върши работа при секса големият член? Та кой не е чувал култовата максима “Размерът има значение”, ще попитате.

Ала сексолозите твърдят точно обратното. Засега няма знак за равенство между по-голямата членска маса и качественият секс. Едрият питон безспорно действа на въображението, но едва ли е по-трудолюбив труженик от малкия си събрат. В случая ситуацията е като при обзавеждането – всеки иска да си купи голям телевизор, голям гардероб или голям хладилник, без да прави сметка с какво ще ги напълни и дали наистина му трябват толкова грамадни.

Всяка опитна любовчийка ще ви каже, че най-добрият секс се получава не с големи и трудни за втвърдяване мамули, а със средни, дори маломерни морковляци, способни да рутят дълго, без да губят коравината си. Да не говорим, че повечето дами чувстват известен дискомфорт, когато ги проникне някой едър алабаш. Имах навремето едно гадже, което се беше любило с такъв Мунчо и като го попитах как е минала работата, то ми каза – “То не беше истински секс, а нещо като кормене на толстолоб!” Аз, разбира се, не й повярвах, защото ми е известна склонността на жените да омаловажават предишните си текове и да възвеличават твоя, само и само да си изпросят по милост венчавка. Но това е друга тема.

ВАНЯ ЩЕРЕВА

(статия от рубриката Форум на списание Playboy, #46, януари 2006)

Китайката пита може ли. Китайката се страхува.

Цялата тази история се основава на страха на Китайката. Иначе нямаше да се случи.

Някога, когато бях на 19, наточена руса витизчийка, срещнах един много висок човек. Той беше забавен, мил и ме гледаше подкупно. Всеки ден идваше в кафето на ВИТИЗ и обираше вниманието върху себе си. Всеки ден - нов виц - нови овации. Още се чудя дали тогавашните нафукани проекто-актьорчета не го мразеха. Или просто го обожаваха. Той беше по-атрактивен от тях. И никой не можеше да го оспори. Наблюдавах го и се чудех откъде това самочуствие... Все едно аз да ходя в кафето на Консерваторията и да пея арии пред оперните певци... Изключено.

Сближихме се по някакъв начин с господин Атракция и се започна с всекидневните купони. Основно deja-vu от тогава - късен следобед, аз и той на Попа, преджобваме се и правим партия за бутилка ракия. После у тях, многото му съквартиранти, още повечето му приятели (какво ли става с тях сега?) и уличното куче, което пееше, когато му засвириш на флейта. Господин Атракция го беше обучил. Умееше да дресира дори и уличните кучета, какво оставаше за нас... Имаше лека химия между мен и него, но аз все още си падах по лъскави опаковки, а той не беше облечен в такава. Тръгвах си от поредния купон, беше зима, снегове, аз далече-чак до Бъкстон, ще те изпратя, каза. Добре, казах. Облече шубичката и тръгнахме пеша. Защо си взимаш и виолата с теб, попитах. За всеки случай, каза той, утре рано съм на записи в радиото. Нямаше да стане неговата. Само аз го знаех обаче. След дългия зимен преход с Дългия, стигнахме до панелния Бъкстонски блок, беше вече близо 3, лека нощ, казах, благодаря, че ме изпрати, е няма ли да ме поканиш вътре, няма, няма, не сме се уговаряли така. Е, добре, аз ще спя тогава тука на черджето, каза. Усмихнах се и затворих вратата отвътре. Не знам какво ме накара след около 10 мин. да я отворя отново, някакъв демонстративен шум, вероятно, не помня. Помня само гледката. Дълго тяло, сгънато на две, гушнало виолката, смирено полегнало на цимента като куче “куча марка”. Поредната му чаровна шегичка, помислих си. Абе, Славчо, какви сега ги вършиш, стани веднага, ще настинеш... Няма, заинати се той, тука ще спя. И ме погледна жално. Страшен актьор, казах ви. Убедих до влезе вътре, имах само едно легло, достатъчно широко, но все пак-рисково. Добре, че мама беше настягала в багажа повечко родопски одеала. Постлах му едно за отдолу, в другия край на стаята, той покорно си легна, завих го с другото и така.

Не знам кога всъщност станахме много близки, дали преди или след този случай. Но едно беше сигурно- Слави беше един от най-любимите ми хора и когато ми беше тъжно от поредната нещастна любов, все при него се спасявах. Вдъхваше ми увереност и сила, въпреки, че самият той беше слаб и неуверен. После дойде период на негова разтърсваща връзка с моя приятелка, ходех по срещи ту с нея, ту с него, и двамата ми плачеха на рамото, ама тя защо така, ама той защо...

Те се разделиха, ние се разделихме...всеки нанякъде, тя в някакъв театър, той в Ку-ку, аз-наникъде.

Нямах квартира и една дизайнерка ме прибра. Ползваше ме за модел. Снимаше ме за дипляните си и после водеше мъже в къщи на запивки. В една такава вечер дойде един мустакат чичко, видя ме още от вратата, огледа ме подробно и каза: ”Харесва ми. Взимам я.” Въпросително се обърнах към дизайнерката, тя ме сръга изпод масата и ми даде знак да й помогна за нещо в кухнята, където шепнешком ме наруга: ”Знаеш ли колко е богат? Отивай с него да си уредиш живота...” Що не си ебете майката сводническа, казах си и избягах. Не помня къде отидох за нощта, но помня ясно другия ден. Почти плачех във фоаето на Витиз, безпомощна такава, когато дойде Слави. Разтревожи се от вида ми, а когато му разказах побесня. Веднага намери транспорт, отидохме до кучката, събра ми багажа и ме нанесе в неговата квартира. Пак беше голяма, и пълна със съквартиранти. Имаше и свободна стаичка за мен-най-скапаната в този апартамент, но тук нямаше да идват гадни чичковци. Първата точка от спасяването на малката провинциалистка беше отметната. Сега оставаше да се измисли как да изкарвам пари. Какво можеш да правиш, попита ме моят спасител. Да шия мога. И му показах снимки на ушити и вече продадени от мен дрехи. Чудесно, имам едни приятели с финансова къща, аз пари нямам, но ще ти стана гарант, направи проекто-бюджет, колко трябват за шивашки бизнес. Бях твърде глупава и скромна тогава. Сега вече не съм глупава, но с исканията и до ден днешен не се справям. Той осигури скромната сума, която поисках, с част от парите ми предплати квартира в Люлин, с друга част купихме машина, с която до ден днешен си изкарвам парите, и с малкия остатък- около 20-тина метра плат. Чавка и на втора точка от спасяването. Цък-отметната. И тук вече стана кофти. Аз започнах да шия моите си модели, но шефа дойде и каза, не, много са екстравагантни, конфекция ще правиш, по-семплички неща. Как конфекция, бе, Славче, моите модели работят, много съм продала от тях и носят на висока цена. Конфекция се прави с топове плат на едро от заводи, с много машини и много шивачки. Нямаме пари за такова нещо. Не, каза моят любим приятел, ще ме слушаш и няма да сбъркаш. Добре, ще слушам. Вече бях ушила две от “екстравагантните” и смених стила. Най-гадното дойде, когато имах вече разностилна колекция от 10 готови неща и трябваше да ги представя при Алис Крайчева в “Събота късен следобед”. Слави беше организирал и реклама за протежето си, което ей сега щеше да се прочуе в модните среди. Това хубаво, но как мислите се почувствах, когато преди снимките на ревюто, една от сценаристките на Ку-ку ми даде лист с написани въпроси, които ще ми се зададат в интервюто, и написани-моите отговори!!! Алоооо!!! Аз не мога да говоря? Нямаш ми доверие? Кой е любимият ти дизайнер? На този въпрос трябваше, според тях, моите “имиджмейкъри”, да отговоря така: “Възхищавам се от изведените до ювелирност детайли у Криция”... Я си заврете префърцунените думички в гъза... Побеснях тогава. Ей сега, като го разказвам, пак ме хваща яд...

Цялата тази история завърши с продадени две дрехи- тези, екстравагантните. Останалите, семплите, събираха прах в един магазин на Витошка около три месеца. В този период Слави дойде и... какво става, дрехите не се продават, а парите вече трябва да се връщат, защо не се продават? Защо не се продават дрехите, Слави?-питах се наум и аз, но знаех отговора, за разлика от него. Двама глупави и неопитни млади хора, тръгнали да вършат нещо, и единия, който разбира малко повече, няма свободата да наложи своите познания.

Все едно, оправданието е като задника, всеки си го има, и двамата бяхме много виновни за провала. Той-за некомпетентната намеса, аз за изчезването си. Уплаших се от тона му. Вместо страшно близък приятел пред мен стоеше озверялото лице на човека, който с такава преданост ми помогна преди. Спрях да вдигам телефона. Не помня къде се скрих, но и неговото достойнство не му позволи да ме търси дълго.

След години беше казал на моя тогавашен съпруг, тая твойта, вложих пари в нея, нищо не стана,завлече ме, кво праиш с тая, зарязвай я, такова хубаво гадже имаше преди това... Странно, беше му отговорил мъжът ми, и аз вложих в нея, ама за един месец възвърна вложението и сега печелим доста добре... И ме прати в съседния сектор на баскетболната зала да си разясним отношенията със Слави, че не му било приятно така да говори за мен. Отидох, опитах разговор, но бях пресечена на секундата- виж какво, желая ти щастие, забрави за всичко, нито ти, нито аз губим нещо от това- просто един приятел по-малко...

Тези думи още кънтят в ушите ми.

Оттогава до днешни дни помня само още една среща. Минавах през Виенската сладкарница на “Руски”, обичам да ям торти сама рано сутрин. Той май не обичаше да пие кафе сам рано сутрин, но му се беше наложило. Поредно скарване с Маги ли, каква там беше, и реплика към мен с равен тон-о, портокалово момиче... седни да пием по кафе... Седнах с неудобство, но той ме почна от вратата, както се казва-какво си мислиш, че правиш?(назидателно), портокалово момиче...(отчетливо и иронично), проверих в музикалната ти компания колко си продала...три касетки и два диска си продала... Аз само се усмихвах ехидно и не можех да повярвам...та аз сега започвах с музикалната си кариера...имах си само това нещастно полухитче и никакви издадени касети и дискове... Излагаш се, Слави...нито една продажба нямам, защото нямам издаден албум... Тъпи путки сте жените, тъпи... що не вземеш да пееш чалга...знаеш ли Руслан Мъйнов колко продава...(тук следваха някакви космически цифри, след което разказа как започва ново предаване, като на Джей Лено, където ще кани световни звезди като  Наоми Кембъл, и пак мина на темата “жените-тъпи путки”. Докато едно детенце не дойде за автограф, после второ, трето... и аз откраднах този удобен момент, за да се измъкна от неудобната среща.

Така станаха нещата. От един глупав страх. Страхът продължава. Имам няколко приятели между хората, работещи за Слави. Всички те избягват да споменават името ми. Не щеш ли, някой от екипа ме предлага за гост. Как е могъл да си го помисли...“Ваня Щерева ме завлече с пари!”-отсича Господаря. Браво, како, беше казал някой друг, ти си единствената, която е успяла да преебе Слави...

Не е смешно.

Един приятел по-малко. И един гост по-малко в шоуто. Независимо, че книгата ми “Образцов дом” в момента регистрира огромен интерес и рекордни продажби.

Ако си спомняте, по едно време всички момичета от корица на “Playboy” гостуваха в шоуто. Сега вече знаете защо само аз не бях там и защо никога няма да бъда.

Не, че е важно.

Такива ми ти китайски работи. Довиждане.

Ваша Китайка.

Цеца

Легендарната сръбска изпълнителка за сексуалното си узряване, живота  с командира Аркан, ада зад решетките и живота си като самотна майка

Цеца Ражнятович, по-известна у нас като Цеца Величкович, е певица №1 на Сърбия. Славата й отдавна се е разнесла извън границите на родината й. Българските фолкфенове знаят наизуст хитовете й “Кукавица”, “Заборави”, “Жарила съм жар”, “Опрости ми сузе”, “Забранени град” и др.

През 1995-а Цеца се венча за легендарния сръбски националист и командир на паравоенната групировка “Тигрите” Желко Ражнятович-Аркан. Петилетка по-късно той бе убит в Белград.

Преди 2 години сексапилната фолкзвезда бе арестувана за съучастие в убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич. Юговластите подозираха, че е помагала на страховития си кумец Легия в подготовката на покушението. Вината й обаче не бе доказана и след 4-месечен престой зад решетките Цеца излезе на свобода.

В един от последните си броеве нашето сръбско издание публикува предизвикателна фотосесия на прочутата певица, както и сензационно интервю с нея, което препечатваме с незначителни съкращения.

текст Душка Йованич

фотография Деян Миличевич

1. Впечатляващата ви биография заинтригува кинаджиите в Холивуд. Мъжът на Мадона – режисьорът Гай Ричи, поиска да снима филм за вас. Вие обаче продължавате да твърдите, че сте само една изпълнителка на любовни песни. Проблемът е, че май никой не ви вярва....

- Покрай покойния си съпруг навлязох в среди, които нямат общо с естрадата. Навремето станах известна с имиджа и песните си, но явно за някои хора най-интигуващ е фактът, че бях омъжена за Аркан.

2. Признавате, че оръжията са ви хоби и, че сте се научили да стреляте още на 15-годишна възраст. Това била и причината Аркан да ви се закълне във вечна вярност. Сега носите ли пистолет в дамската си чанта?

- Баща ми от малка ме учеше да боравя с оръжие. Понеже си нямаше мъжки наследник, ме водеше и по футболни мачове. Когато с Желко отидохме за пръв път заедно на стрелбище, той иронично предложи да ми приближи мишената. Прострелях го с поглед и настоях мишената да си остане там, където е. Изстрелях целия си пълнител в десетката. Всички наоколо се вторачиха в нас, а Желко наистина каза: “Слушай, малката, ще съм ти верен до края на дните си”.

Сега вече не нося пистолет. Когато ме арестуваха, полицаите ми иззеха всички оръжия. Оставиха ми само пиличката за нокти и пинсетата за вежди.

3. Защо жените харесват разбойници?

- Преди да срещна Желко, не съм имала контакти с криминалния контингент. С такива момчета се запознах после, покрай съпруга си. Навремето се виждах само с хора от естрадата. Дори и политици не познавах.

4. Казвате, че не сте познавали криминално проявени мъже, а първият ви приятел беше точно такъв – убитият преди време Деян Мариянович-Шабан...

- С него ме запозна Мира Шкорич (известна сръбска певица – б. р.), когато се преместих в Белград. Беше ми представен като собственик на бутик. Казаха ми, че баща му е уважаван архитект, а самият той – чаровен и образован младеж. Нямах си понятие за тъмните петна в биографията му. С Деян излизах 17 дни. Щом осъзнах кой е и какъв е, веднага го зарязах.

5. В книгата “Културната мощ на Сърбия” пише, че сте наивна девойка, дошла от село и преуспяла в живота. Кога се разделихте с наивността?

- На 18 години. Принадлежа към може би последната генерация, за която девичата невинност означаваше нещо. Понеже навлязох твърде млада в шоубизнеса - първия си албум записах на 14 - баща ми ме следваше по петите навсякъде. В средите, от които произлизам, беше важно да се знае с какви момчета се срещат девойките. Бях скроена по модела на типичното селско момиче. Когато ме питаха имам ли си гадже, отговарях, че нямам. Признавах си дори, че съм девствена.

6. Зъвършили сте специалност “Свинарство” в селско-стопанския техникум на родното ви село Житорад. Как премина детството ви?

- От малка си бях звезда. На 5 години започнах да пея пред публика. На 10 заработих първия си хонорар, който, естествено, занесох на нашите. Много исках да стана певица. Родителите ми нямаха нищо против, но настояваха да съм отличничка. Майка ми Мира е учителка, баща ми Слободан е завършил Висшия икономически институт. Татко първо работеше на държавна служба, а после си отвори частна фирма. Никога не сме били бедни. Имахме и земя, но родителите ми не я обработваха. Хубаво си живеехме в огромната ни селска къща. Сестра ми и аз от нищо не се лишавахме. Помня, че все врънках нашите да ме пускат да пея по празници и събори. Всички в околността знаеха за мен. По онова време в Житорад откриха селско-стопански техникум и се записах да уча в него. Певчевската ми кариера обаче се разви стремглаво и свинарството остана на заден план.

7. На 14 години пеехте песни, носещи сексуални послания. Разбирахте ли смисъла на текстовете? Как проходихте в секса?

- Нямаше как да разбирам тези послания. Сестра ми и аз сме много строго възпитани. Като казвам строго, имам предвид патриархално. Имахме си вечерен час, знаеше се кога трябва да сме в креватите. Първата ми училищна любов беше платоническа. Тази връзка продължи 5 години.

Сефтето си в секса направих не от нужда, а от любопитство. След акта си казах: “Не е кой знае какво.” Първият оргазъм изпитах със съпруга ми. С Желко разбрах какво всъщност е добрият секс.

8. Как ли се чувства сега човекът, който може да заяви “Аз бях първият “мъж” в живота на Цеца”?

- Не поддържам връзка с него, затова и не искам да размишлявам как се чувства. Щом приключа една връзка, слагам й точка за цял живот. За бившите си гаджета съм развила амнезия.

9. Носи ви се славата на фатална жена. Вярно ли е, че когато си е паднал по вас, Аркан е казал на предишната си съпруга “Наталия, не издържам повече без нея”?

- Не съм присъствала на техния разговор, но това ми е разказвал и Желко. Признал й е, че не иска да лъже две жени и затова избира мен. Когато ми го сподели, пораснах с 30 см.

10. Преди да се омъжите, сте била просто любовница на Аркан. Доколко ви притесняваше връзката с женен мъж?

- Нито една жена не съветвам да се впуска в подобна авантюра. Хубавите моменти в една такава ситуация са малко. Мислиш за това какво се случва в семейството на твоя любим, а не за собствените си чувства. Особено тежко е, когато любовникът ти има и деца. Но не можех да избягам от съдбата си. Умирах от любов по Желко.

11. Кога всъщност се влюбихте в него?

- Видях го за пръв път в Playboy. Бях в Германия и спрях на една бензиностанция да си купя вестници. Продаваха се и няколко луксозни списания, между които и Playboy. Не знам немски, но го разлистих. Вътре попаднах на интервю с Желко Ражнятович. Не разбирах за какво говори, но погледът ми бе привлечен като магнит от снимката му. На фотографията беше с военна униформа, но на мен ми изглеждаше като бизнесмен. Помислих си: “Това значи бил Аркан!” В следващия миг се запитах какво ли е да си жена на такъв мъж. Тогавашният ми приятел беше с мен и забеляза, че съм като хипнотизирана. Казах му: “Виж го само този Аркан! Как искам да съм негова съпруга!”

През септември 1993-а се прибрах в Сърбия след известен период, прекаран в чужбина. Тръгнах на национално турне с новите си песни “Кукавица” и “Ща йе то у твоим венама”. Това беше голямото ми завръщане на естрадната сцена след пауза от около 2 години. Започнах да чупя рекорд след рекорд. Мениджърът Банет Стоянович предложи да пеем с Джей и Оливър Мандич в област, където по това време се воюваше. Щом минахме първите първите барикади, осъзнах, че отиваме да веселим Аркан и неговата гвардия. Няма какво да се лъжем, след всичко което бях чувала и чела за Желко, ме хвана страх. Помолих Джей да спре, за да си хвана автобус обратно към Белград. Той обаче ме убеди да остана. Когато пристигнахме, течеше преглед на войската. Седяхме отсрани и чакахме началото на концерта. Тогава видях Аркан на около стотина метра от мен. Не го познах и както си стоях до един генерал, изкоментирах: “Брей, какъв мъж! Кой ли е той?” Генералът изпадна в потрес: “Луда ли си ти, това е командирът!” По-късно Аркан дойде да се запознаем. Попита ме: “Ти ли си тая звезда, която слушам най-редовно?”

Когато основаше Партията за сръбско единство, пак ни викаше да му пеем. Вече бях бая хлътнала, а ми се струваше, че той не ме харесва. Тогава бях с къса коса, 48 кг. Веднъж стана така, че трябваше да пътуваме заедно. В колата се държах като истински агресор. Казвах му колко е готин и колко го харесвам, а той се чудеше: “Какви ми ги говориш, малката?!” Бях много упорита в свалките, а той адски затворен. Притесняваше се, че му се предлагам. Е, след време се предаде. При това за пръв път в живота си.

12. Навремето твърдяхте, че не сте съвсем наясно с какво точно се занимава съпругът ви. Затова ли оспорвахте греховете, които му приписваха в пресата?

- Покрай естрадата опознах добре медиите. Ако журналистите искат да превърнат някого в светец, ще го сторят и народът ще им повярва. Ако обаче решат да сатанизират някого, ще го изкарат по-черен от дявола. Затова приемах всичко написано за Аркан с едно наум. Освен това, в семейството ни той винаги е бил войникът, а аз – командирът.

13. Съществува версия, че женейки се за вас, Аркан е искал да изчисти имиджа си. Вярвал е, че връзката ви ще му помогне да влезе в парламента, да стане уважаван бизнесмен. Вие сте му служили и като застраховка “Живот”, защото кой би посегнал на мъжа на Цеца...

- Никога не е разсъждавал по този начин. Казваше: “По-добре един ден да съм лъв, отколкото цял живот овца!” Ядосвах се, че не се грижи достатъчно за охраната си. Това беше и единственият ни повод за скандали. “Ако някой иска да те убие, няма да те спаси и цяла армия гардове. Затова се отпусни. Видовден идва за всеки. Остави ме да си живея живота, не ме малтретирай, женска главо!” Така ми отвръщаше.

14. През водените от Милошевич войни, бяхте като принцеса, която си седи в двореца и чака своя своя мъж да се върне от фронта. Четяхте морал по телевизията и поддържахте режима...

- Какво трябваше да направя? Да опъна палатка и да спя сред бежанците ли? И как ще съм го поддържала? Милошевич не съм го виждала никога през живота си. Дори го винях, че мъжът ми не е край мен. Често казвах на Желко: “Защо и президентът не облече военна униформа и не иде да се бие на фронта?” Аркан ми отвръщаше, че не ми е узрял патриотизмът. Всяка нощ плачех за него, страхувах се да не загине. А и няма какво да се лъжем – Милошевич и неговият режим убиха съпруга ми. В онези години и на мен ми беше жал за народа ни, който страдаше неимоверно. Това обаче не значи, че съм поддържала Милошевич или войните му. Времето беше такова и аз подкрепях мъжа си.

15. Какво се случи в онзи фатален за вас ден в хотел “Интерконтинентал”?

- Влизах в един от бутиците, когато проехтя стрелба. Първото нещо, което ми мина през главата, беше: “Кой ли пък чак толкова е нервирал мъжа ми?” За мен Желко беше безсмъртен. Миг преди стрелбата го бях оставила засмян – майтапеше се със свои приятели. Когато не чух гласа му в суматохата, разбрах, че се е случило най-лошото. Притърчах, повдигнах го и с помощта на сестра ми Лидия и бодигарда Звонко го пренесохме до колата. Опитах се да го спася, но щом видях раните му осъзнах, че с него е свършено. Два куршума в тила и един в слепоочието.

Да поднесат съболезнования дойдоха всички, с изключение на Слободан Милошевич и Миряна Маркович. И управници, и опозиция. Първият човек, влязъл в къщата ми през онзи ден, беше Зоран Джинджич. Увещаваше ме да заявя публично, че съпругът ми е убит от Слободан Милошевич. На мен тогава не ми се живееше, камо ли пък да се занимавам с Милошевич и неговото управление.

16. На погребението на съпруга ви изглеждахте достолепно. Давахте вид, че знаете как ще управлявате наследения от Аркан бизнес.

- Тогава изобщо не съм размишлявала как изглеждам, но се радвам, че съм се представила добре. Цяла година не излизах от къщи. Ако можех и стените щях да поядисам в черно. В редките моменти, в които с Желко сме обсъждали смъртта, той ми казваше: “Ако нещо се случи с мен, недей да плачеш и да се затваряш в себе си. Когато някой го няма, трябва да се живее без него”. Щом почина, нямах време дори и да го оплача – толкова проблеми ми се струпаха на главата. Беше някакъв ужас, от който слава Богу, успях да изляза жива и здрава. Сила ми даваха децата – Велко и Анастасия.

Всички бяха наясно, че никога повече няма да се появи човек, способен да държи бизнеса под пълен контрол. Не е лесно да се седи в стола на Аркан. Умря в събота, погребението беше в четвъртък, а в понеделник трябваше да ръководя заседание на управителния съвет на ФК “Обилич”. Въобще не можех да се примиря с мисълта, че сме излезли заедно, а съм се върнала у дома сама – оцапана в кръвта му и травмирана. Умирах от мъка, а трябваше да седна във фотьойла му и да заявя: “От днес ще слушате моите заповеди!”

17. Какъв ви се пада Легия?

- Кумец ми е. Винаги е бил приятел на семейството ми и от него няма да се отрека. Познавам го от 24-годишен. Когато премина от “Тигрите” в специалните части, Желко се радваше за него. Щастлив беше, че се издига. Доколкото го познавам, Легия никога не е бил престъпник.

След смъртта на съпруга ми рядко го виждах. Случваше се дори да не се чуем 6 месеца. Убедена съм обаче, че ако ми потрябва помощта му, Легия ще се отзове на мига. Ще го направи от уважение към мъжа ми.

18. Къде бяхте, когато бе убит премиерът Зоран Джинджич? Вярно ли е, че преди да ви арестуват за съучастие в убийството му, не сте знаели колко голяма е къщата ви? Разбрали сте, чак когато полицията е нахлула и е претърсила всички помещения.

- По време на убийството бях на купон в дискотека “Трезор”. После се прибрах вкъщи. За убийството научих чак на следващия ден. Казах си, че живеем в луда страна. При нас просто няма добри новини.

На мазето имахме бронирана врата. Никога не бях стъпвала там, нямах и ключ. Когато дойдоха ченгетата, попитаха позволявам ли им да разбият избата. Дадох съгласие. На мен също ми бе любопитно какво е складирано. Оказа се, че има оръжие. Иначе полицаите бяха коректни при обиска. Някои от тях бяха воювали заедно с Желко. Спомням си, че жандармерията нахълта някъде към 8 и половина. Събудих се и видях до кревата младеж, насочил автомата си към мен. Поздравих го за добро утро и той ми отвърна. Облякох се набързо и изтичах да видя какво става с щерка ми Анастасия. Синът ми Велко беше в Житорад.

19. Ад ли беше зад решетките?

- Пет дена в предварителния арест, после спане върху дъски при студ минус 17 градуса. Но човек трябва да се справя с всякакви ситуации. Знам много мъже, които, поставени при същите условия, не издържаха. В ареста получих комплекс от детектора на лъжата. Питаха ме какво ли не. Най-страшно беше, когато ми казаха, че ще бъда осъдена на 40 години затвор. Очите ми се подуха от плач. Един ден толкова ревах, че на пода под мен се образува локва. Притеснявах се за съдбата на децата ми. Питах се също какво ли ще си помисли за мен моят народ.

20. И все пак може ли да се каже, че сте щастлива жена?

- Не съвсем. Реализирах се като майка – родих хубави и здрави деца. А и кариерата ми не е за оплакване – тръгнах от село и намерих мястото си в големия град. Като жена обаче не съм щастлива...

Такива са проблемите на президентското дясно

(статия на Валери Найденов в Playboy #53, август 2006)

Конкурсът за най-красив син президент на България заприлича на надпреварата "Мис Варна 2006" - едни прекрасни същества се пудрят, прегръщат се и дори се целуват, но зад гърба си подмятат, че едната имала крив нос, другата имала досие, а третата изчукала председателя на журито (което обикновено се приема за недостатък).

Идете на конкурс за най-силен мъж и ще видите съвсем друга картина - там никой не гледа дали състезателят има шкембе, криви крака или много косми. Важното е да вдигне бурето с камъните и да огъне железопътната релса с ръце. На лицето на типичния претендент е изписана ясна цел и зверска решителност, вероятно резултат от тежко детство. Сигурно бащата му е лежал в затвора и е смазвал от бой майка му заради безкрайните й изневери, сестра му заработва на околовръстно, началният му учител се е оказал педофил и всичко това го е изпълнило с такава социална ярост, че готов да удуши два крокодила с голи ръце, а третия да изнасили.

Как изглеждаш или какво ще направиш - това е принципната разлика между женското и мъжкото начало в обществото, в леглото и в политиката. Ако смяташ, че трябва да станеш президент заради добродетелите си, значи си носител на женско поведение. Ако искаш да си президент за да убиеш ламята, целта ти е мъжка.

Точно това е проблемът на дясното в България - то се опитва да спечели мъжки конкурс с женско поведение. Ето например президентския кандидат Неделчо Беронов - един достолепен юрист, съвършен във всяко отношение, но някак си не е тръгнал да изнасилва крокодили. И изобщо няма друг цел, освен собственото си достойно присъствие. Хем ще се явява на избори, хем според него по-добре да няма преки избори, президентът да се назначавал от парламента. Той не иска, не напира, не претендира. Той склонява, отстъпва пред ухажьорите си. Но само при едно условие - ако всички са съгласни. Трудно сватосване, капризна мома - малко напомня приказката за граховото зърно под деветте дюшека.

Но сърце юнашко не трае. Докато осемте десни сватовници одумват достойнствата на своите моми, небръснатият от три дена Бат Бойко ще удари по масата и ще викне - "Ставам президент, за да спася България!" Или пък Волен ще се впусне да спасява трите синджира роби. Който и да е той, щом се яви претендент с мъжка цел и юнашко поведение, напудрените самоцелни  кандидатури ще увяхнат като мимози.

Десницата си търси "чист" лидер за мръсна работа, каквато е политиката. Търси човек без слабости. Но къде е силата на един лидер, ако не в слабостите му? Ако Ботев беше член на СДС, отдавна щяха да са го отлъчили заради криминално минало и връзки с руските служби. Както е известно, освен че е замесен в грабежи и обири, освен че е лежал в затвора, народният поет е бил доброволец в казашки ескадрон. И въпреки това българската емиграция в Румъния е избрала точно него да води четата.

Някои родни политолози слагат знак за равенство между демокрацията и женствеността - това според тях е качеството постоянно да говориш, да говориш и пак да говориш, да си емоционално съпричастен с всекиго и всичко, винаги да обръщаш другата буза и никога да не правиш нищо решително. И щом в политиката се пръкне някой агресивен тип, политолозите го обявяват за враг на демокрацията - той бил харизматик, популист и фюрер. За тези хора демокрация и кастрация е едно и също.

Представете си, че сте правоверен младеж с дясна ориентация, който зарибява млада девойка на Попа. Казвате й, че вярвате в християнските ценности. Споделяте, че ще й пуснете ръка, но само ако ви даде гаранции, че няма да ви ухапе. Проверяван сте пет пъти за връзки с други момичета, но сте излязъл чист. И докато се хвалите как дядо ви е отказал да влезе в партията, минава един небръснат тип, хваща я южно от кръста и я забърсва с тоталитарния лаф: "Айде маце, че затваряме урните!"

Ти й предлагаш чистотата на душа си, а тя хуква подир първия недолустриран коч. Това е драмата на дясното в България.

Стоян Роянов Я-я

В България 
се правим на интелигентни слушатели

(Playboy Interview, #55,октомври 2006)

ЦВЕТАНА ЦАРЕВА

фотография ВАЛЕНТИНА ПЕТРОВА

“На старта е Я-Я Роянов”, пеят “Ъпсурт”. В Playboy обичаме често да слушаме парчето “Пияни”, даже когато не сме близвали алкохол часове наред. Преценили сме трезво, че възпетият в тази фраза индивид наистина се готви за дълъг скок в музикалния бизнес.

Стоян Роянов Я-Я няколко пъти дава знак, че е достоен състезател и не разчита на анаболи. На миналогодишната селекция за ”Евровизия” се появи само по талант, псевдоним и кларнет. Въпреки че нямаше спонсор и публиката не го познаваше, се класира четвърти. Веселото му парче с българо-ромско-африканско-индийско звучене “Таодос” се нареди  веднага след кахърните, но фаворизирани  изпълнения на “Каффе”, Слави и Графа.

Забелязахме Я-Я и на лятното турне на “Ъпсурт”. Беше неизбежно - изкуцука до сцената с бастуните на баба си Веска от село Гостилица, след това свири на кюнец, който купил от Женски пазар, а накрая се включи в “Пияни” и “Нон стоп”. Последната му изява също е впечатляваща. В “Катастрофа” с Кали. Клипът, не може да не си го видял, пародира фолкзвездите Азис, Ивана и бузукарката Стояна.

Роянов е чешитът, от който българска сцена има крещяща нужда. “Всички искат да изглеждат интелигентни слушатели. Аз затова им пея интелигентно, но изведнъж изплясквам нещо кръчмарско, което направо ги удря в жлъчката”, обяснява подмолната си стратегия 32-годишният музикант.

Я-Я обаче не е само поза, подпряна на два бастуна. Образованието и опитът му са приятно впечатляващи. Специализирал е кларнет и саксофон в престижния щатски колеж “Бъркли”, където годишно се мяркат трима-четирима българи. В Бостън и Ню Йорк свирил с джаз легенди като Данило Перес, Боб Моузес и Уинтън Марсалис. В Щатите му се случили още няколко неща - получил прякоря си Я-Я (от буквите в името и фамилията си), оженил се за сънародничка и станал баща на момиченце. През 2004-а, след 12 години емиграция, отново се прибирал в родината. “Моля те, напиши, че не мразя Америка. Писнало ми е да чета за някакви българи, дето хем живеят или са живели там, хем се оплакват”, казва той след края на интервюто.

Освен позитивен, Роянов е и ентусиаст. Като дете бил луд по джаза. В четвърти клас се научил да свири само по записи на Луис Армстронг. Стряскал с новите си знания учителите от музикалното в Стара Загора. Сега силно го влекат хип-хопът, електронниката, етното и ориенталските извивки. Джазмен с фолк душа, той във всеки момент той е готов да импровизира върху тенджерите на жена си.

Моля, посрещнете с аплодисменти Я-Я.

-  Стояне, не е ли нагло с Кали да пародирате най-големите фолкзвезди в клипа към “Катастрофа”?

-  Идеята е на Кали. Аз съм само съучастник.

-     Съучастник, казваш. Сега ако ви гръмнат?

-      Ще има двама музиканти по-малко, конкуренцията ще намалее. Сериозно обаче - клипът е направен без лоша умисъл, за майтап. Имаме добри чувства към Азис, Ивана и тамбуристката й, която също е осмяна.

-         В гилдията се говори, че майтапът не е колегиален...

-         Очакваше се такова “посрещане”. Не мисля обаче, че хората трябва да се приемат толкова насериозно. Пък и в живота няма лоша реклама.

-          Може би фолкът страда от липса на самоирония?

-         Фолкът е като сапунената опера, а в тези жанрове ирония няма. В тях се говори за любов, изневяра, сълзи, купони, танци. Някой ще каже – това е прозаично. Не, това е животът. Нещата са ясни - мъжът фантазира за секси жена, който да му пее за любов и да му танцува готино. Жената си представя как кара мерцедес, косата й се вее и всички я гледат. В България се правим на интелигентни слушатели. Този не харесвал Азис, онзи не обичал друго. Накрая какво се оказва? В два през нощта най-големите критикари на фолка са по масите и щракат с пръсти. В жанра има еднодневки, но и направени с вкус, красиви песни. 

-         Това не е ли чалга изказване от човек, свирил с джаз легенда като Данило Перес?

-          Гледай сега, фолкпевиците не са виновни, че хората им слушат музиката. Щом се лепят фенове, значи мелодията им говори нещо. Някой ще каже – публиката е проста. А каква трябва да е? От професори ли? Когато си щастлив, искаш до теб да свири цигански оркестър! Това е!

-         Каква е връзката между джаза и кючека в твоя случай...

-          Веднага ти давам пример. Джон Колтрейн е саксофонист от 60-те, който внася в джаза индийски и транс елементи.  Свири на една нота 2 часа, но с различни нюанси. Като го слушах, страшно се запалих по индийската народна музика. Тя ме отведе до африканските перкусии. Оттам минах през южноамериканските ритми и стигнах до турските мелодии и извивки, до ориенталското. Накрая се “прибрах” в България, при песните на бабите и звука на гайдата. Много мои приятели музиканти останаха верни на джаза. В началото аз също признавах само Луис Армстронг, Бени Гудман, Чарли Паркър, Майлс Дейвис... Но ми се отвориха нови светове. Маането е част от първичния ритъм на трансовата, племенна музика. Това, което чуваш в дискотекага - тупц-тупц-тупц, частично повтаря индианския “пулс”. Затова на мен ми е интересен етно-хаусът. Обичам да смесвам стиловете. Искам да правя музика, която да забавлява хората. Израснах с класиката, минах през джаза. Омръзна ми тази сериозност. Обичам кючека, защото е искрен танц. Както черните танцуват страхотно, така и ние въртим дупе.

-          Според теб какво иска българската публика?

-         Когато слушат музика, хората искат едно - да се чувстват комфортно. Едновременно парчето да е оригинално и комерсиално. Както е казал Айнщайн - всичко трябва да е просто, но не прекалено просто. “Ъпсурт” са велики, защото с една фраза казват всичко.

-          Ти с “Ъпсурт” как се запозна?

-         Чрез Шлеви,  който е бил член на групата навремето. Запознахме се в Бостън. Дадох му мои записи, той ги изпрати на момчетата.

-         Познаваш четвъртия от “Ъпсурт”?! Нещо като петият от “Бийтълс”...

-        В момента той е бизнесмен в Щатите. “Ъпсурт” харесаха записите ми. Като се върнах, ме поканиха да направим “Пияни” и да участвам в турнето им. Не знам какво очакваш да чуеш за обиколката, но истината е, че мина много културно и дисциплинирано.

-         В началото стана дума за тамбуристката на Ивана - Стояна. Не се ли притесняваш, че можеш да станеш мъжкия й вариант, т.е. вечно да си на втора линия в парчета на “Ъпсурт”, Кали или на някой друг?

-          Аааа, не. Знам, че мога да държа цяло шоу. Мога да свиря на кларнет, саксофон, кюнец, тенджери, тави. На всичко, което издава шум. Но ми трябва добър продуцент. Все още не съм попаднал на човека. Нещата вървят бавно, когато си сам. Междувременно ще свиря с този и онзи, за да съм пред очите на хората.

-         Свириш с рап и фолк певци. Не си ли всеяден? Някъде даже беше казал, че Орлин Горанов е гений...

-          Орлин Горанов наистина изпълнява музика, която аз не бих правил. Но ми харесва  оригиналния му глас – не можеш да сбъркаш нито него, нито начина, по който прави фразата. В един певец винаги усещам първо отношението му към живота, а не коя нота е пропуснал. Васко Кеца като излезе на сцената, винаги е тотален гъзар. Може да стане на 90 години и пак ще е гъзар.

-         “Евровизия” е конкурс на това поколение музиканти. Ти защо участва?

-          Видях някакви червеникави плакати налепени из София. На тях пише “Българската песен в Киев”. Викам си: “Аз не правя песни, а крейзи музика. Къде ще ходя?”. Жена ми обаче ме накара да се включа. Не съм очаквал такъв успех. Бях дошъл от чужбина пресен-пресен, никой не ме познаваше, но въпреки това се класирах добре.

-         Защо не използва инерцията от “Евровизия” за нещо по-голямо, например албум?

-          Работех с едни хора, но им се сторих твърде странен. Казаха, че стилът ми е особен, публиката не била узряла за него.

-         Ти май не поддържаш философията “или ще съм музикант или нищо”...

-         Когаго живеех сам в Щатите, можех да се правя на човек на изкуството. После се роди дъщеря ми и разбрах, че има нещо по-велико от музиката. Появи ли се детето, качваш се на камиона и започваш да правиш пари. Въртиш волана от три сутринта до седем вечерта. Но си благодарен за всеки ден, в който си успял да платиш квартирата, храната, дрехите, дълговете. Копал съм, боядисвал съм, свирил съм едновременно в три бенда.

-         Как свикна с черната култура в Бостън, където си живял 12 години...  

-         Рапът е музика и стил на живот. Ще го усетиш с всичките му простотии, останеш ли по-дълго в Америка. Един ден някакво рапърче ми прасна портфейла от ръката. То тича, аз му крещя му зад гърба: “Няма нищо, само шофьорската книжка”. Спря се, порови и ми хвърли портфейла обратно. Белите също могат да ти направят подобен номер, но черните са изключително нагли. За най-малкото се ежат. Ако не искаш да им дадеш работа, обвиняват те в расизъм. После ти иди обяснявай, че не ги искаш, просто защото не са ходили на училище и са тъпи...

-          Свирил си в легендарното бостънско “Уолис кафе”. Как попадна там?  

-         Като студент в “Бъркли” всяка седмица ходех на джемсешъни. Там се запознах с Уинтън Марсалис, Боб Моузес. Данило Перес няколко пъти ме кани да правим концерти.

-          И що за човек е Данило Перес?

-          Пичага. Тотален. Колкото са ти по-ясни нещата, толкова по-земен си. Разбира се, има и изключения. Чувал съм например, че Макой Тайнър е тотелен задник. С никого не говорел. Хърби Хенкок също е особен. Когато идва в Бостън иска да го чака бяла лимузина. Но като цяло големите не се надуват. Знаят, че нищо не им коства да кажат на малките: “Недей го свири това така!”. В Щатите има много любов. Самите американци са добри хора.

-         Повечето българи обаче твърдят, че американците са прости, а страната им – полицейска...

-         Америка е честна страна. Отнасяла се е към мен така, както аз към нея. Когато не съм си вигал задника да свърша нещо, съм оставал гладен. Обратното също е вярно – щом съм си давал зор ми е помагала. Америка е дала убежище на политически репресираните и хляб на гладните. Трудно е обаче да живееш материално там, а душевно тук. Да прекарваш година там, с мисълта да се върнеш за две седмици в България. Не си представям как завършвам живота си в къща с тревичка отпред, мол и “Макдоналдс”. Това е бавна и мъчителна смърт. В един момент почувствах нужда да мина на следващото ниво. И да се върна при корените на дядо Стоян Роянов от странджанското Малко Търново.

-          Какво му е специалното на Малко Търново?

-         Там звездите са най-ниско, а Освобождението е дошло едва през 1913 година. Дядо ми постоянно ми разказваше турски вицове и истории. Но докато беше жив, много се дразнеше от музиката ми. Казваше: “Ко й тва жаз? Една песня да изсвириш не знаеш ли?”.

-         Баба ти Веска също е важен образ. Нали от нея взе бастуните, с които танцува на турнето на “Ъпсурт”? Върна ли й ги на жената?

-          Не, разбира се. Тя си има още четири. Така че всичко е ОК...

-          Какъв е първият ти музикален спомен от Щатите?

-          Бях на 16 години. Тогава с габровския диксиленд за пръв път отидохме до Сакраменто, Калифорния. Светъл, слънчев щат, с бели постройки, палми. Красота. Две години по-късно попаднах на другия брях, в Бостън. Градът ми се видя сив, потискащ, консервативен. Така и не можах да свикна с него. Имал съм и моменти на щастие, разбира се. Но с течение на годините назря това желание да се върна отново към роднини, приятели. Към мястото, където съм изкарал детството си и съм бил най-безгрижен. Тук дори начина, по който светлината пада през дърветата, ми се струва по-особен.

-         За теб специално каква е разликата между Бостън и София? 

-          В Бостън всичко затваря в 2 часа. След 11 не можеш да си купиш алкохол. Шумът не се толерира. Трябва да си деликатен, да мислиш за останалите. Случвало се е през нощта да си направим купон и да свирим здраво на Харвард скуеър. Веднага обаче идва полицая и те пита имаш ли разрешително. Ти естествено казваш: “Аз съм от България, не разбирам”. В Щатите всичко е по равно, докато тук е пълно с личности. Между Факултето и Софийския Университет можеш да срещнеш стотици гениални образи. Понякога отивам на пазара, само да чуя как купувачът рапира на продавача, че доматите му били скапани. Или влязам с дъщеря ми в кукления театър на “Гурко”, да гледаме “Боризмейко” и да се хилим като ненормални.

-       Защо трябваше да отидеш на другия край на света, за да вземеш българка за жена, да направиш дете...

-       Преди това избродих най-различни националности. Накрая ми писна да ходя с крокодили. Понякога трябва да отидеш на другия край на света, за да си намериш мястото. И да откриеш истинските неща - баничка с боза, салата с ракия, баба Веска от село Гостилица, естествената усмивка на хората, а не лицемерното “Хелоу, хау ар ю”.

-         Прекъснал си по средата образованието си в “Бъркли колидж”. Не те ли притеснява, че нямаш диплома?

-          Дори да бях взел тапия, нямаше нито да стана учител, нито да засвиря по-хубаво на кларнет. Ибряма не е ходил в “Бъркли”, но е най-големият гений. В музикалното училище наистина ти показват правилната техника, как да дишаш с диафрагмата и т.н. Самоуките обаче духат като хамали и въпреки това живеят до 90 години.

-      Срещна ли се с преуспял български музикант в САЩ, например с Милчо Левиев?

-       Само един досег имах с Милчо Левиев, когато бях на 18. Не беше много топъл. Някой ми беше казал, че имал организация за млади таланти и давал стипендии. Обадих му се. Много се ядоса, че го безпокоя. Заяви, че няма фондация, да не го занимавам с глупости. А като дете Милчо Левиев беше мой идол, избягал геройски от комунизма. Можеше да каже: ”Момче, няма такова нещо. Разбрал си грешно. Но все пак – успех”.

-         Коя е най-голямата илюзия , с която се раздели зад океана?

-          Искрено вярвах, че в Америка всички слушат джаз. Че тази музика много се цени и за нея се плаща добре. Това може би е било вярно, но през 30-те.

-         Генерално ти заключение за музикалния бизнес какво е?  
Изкуството е неблагодарно. Можеш да учиш музика от дете, да свириш двайсет години и примерно три месеца да нямаш нито едно участие. Когато завършиш бизнес колеж е различно - знаеш, че от осем до пет имаш работа. В изкуството всичко е въпрос на късмет. Затова никой не бива да се сърди, ако не се прочуе. Това се отнася и за мен. Има гениални артисти, които не стават популярни. Може би е трябвало да направят едно движение повече, но не са знаели какво точно. Ние обаче не сме бизнесмени, за да изчислим всеки ход. Затова аз просто си вървя по пътя.